Из „Дневникът на една психоложка: моята  лична терапия и прозрения чрез другите”. м. и-н , 19 окт. 2012
10:00  часа


Най-после!
Чакаше днешната среща със софтуериста с нетърпение – бяха се разбрали, че ще дойде в кабинета й в 10:00 часа. Човекът беше колега на мъжа й и когато през зимата, през февруари, най-после тя се реши да си прави сайт, се обърнаха към него: и двамата смятаха, че понеже е колега ще свърши добра работа.
Да, ама не! Започна се едно ходене по мъките ... едно звънене, отлагане, отговори „утре е готов”, без това „утре” изобщо да дойде! От около 2 седмици тя се активизира и започна да го търси по-често като настойчиво подканяше и мъжа си да го прави. „Нали е твой колега все пак, ти го избра!”- беше репликата й към него.
И така, след три дневно активно прехвърляне на още информация и материали по електронните пощи, най-сетне днес щеше да се срещне с човека, за да й покаже как да администрира сама сайта.
В 9 и 30 беше готова за излизане. Посягаше с ръка да отвори входната врата, когато я спря звъна на мобилния. Видя името на мъжа си изписано на екрана. „Ха, сигурно ще минава наблизо и ще ме вземе с колата” – мина й през ум и това я накара да се усмихне.
-          Коста се обади – каза мъжа й. Няма да може да дойде днес, имал работа. Каза
да отложите виждането за понеделник – и млъкна, в очакване на отговор от нейна страна.
Отговор нея не идваше. За стотни от секундата, като на друг екран, в съзнанието й минаха няколко сценария едновременно, на различни нива. Гневът обаче така я връхлетя, че ... Усещаше учестеното си дишане, покачващата се горещина, изпотяването под мишниците и лазещите по тялото й подящи иглички. Цялото й същество крещеше отвътре с едно кънтящо „Ааааааааа....”. Изведнъж се отприщи:
- Ама как ... така не може! Нали се рабрахме! Откога го чакам! Имахме уговорка! Днес съм си освободила целия ден заради него специално, а той пак отлага!!! – се лееха думите от устата й. Малко по малко погледа й се избистряше от залелия я гняв. Видя се застанала срещу огледалото в коридора: физиономията й беше изкривена и озверяла! Регистира този факт, регистрира и изненадата си от вида, който имаше. В някакъв фрагмент от мозъка й минаваше едно „нали ходиш на йога, това сега няма значение, погледни позитивно на нещата” и т.н. Дрън-дрън! В момента единственото, което ИСТИНСКИ искаше бе да размаже физиономията на това мекотело, Коста!
Затвори. Захвърли телефона на леглото. Седна. Не беше усетила кога е влязла в другата стая. Седеше и се гледаше в огледалото. Бушуващата емоция я караше да повдига и спуска интензивно гръдния си кош. Опита да насочи вниманието към процеса на вдишване и издишване. Опита да превключи. Не успяваше. Нищо не се получаваше. Гневът бушуваше все още с огормна сила в тялото й и то се беше вцепенило. Знаеше, че това не е добре – така се оформяха телесните „брони” и блокажи, водещи до деформации и заболявания - от неизказаните, възпрени, неизразени емоции. Огледа се. Видя натрупаните малки възглавнички. Грабна две от тях, навря ги в лицето си и закреща с все сила. Звукът я ряазтръси. Излизаше мощен от дълбините на корема й, раздираше гърлото й  и потъваше в тъканта на възглавницата. За миг се преживя като разярен звяр, действащ първосигнално, яростно.
Свали възглавниците от лицето си. Вече беше превключила активното внимание – нямаше мисъл за софтуериста (по-късно щеше да планира как да се справя със ситуацията), а активно съсредоточаване в телесните усещания. В момента най-важното беше да възстанови равновесието си.
Усети, че все още имаше напрежение. Пак взе възглавниците. Затисна лицето, силно и мощно пое дълбоко въздух и закреща отново. Веднъж. Втори път. Съвсем съзнателно насочи цялата си енергия в този крясък. Отпусна се. Усещаше тръпненето в ръцете (желанието да удря и скубе някого не бе отминало). Стана. Обърна се с лице към леглото и коленичи. Замахна с все сила с двете ръце и стовари юмруци върху матрака. Още веднъж. И пак – ръцете едновременно. После една след друга. Ръцете й се повдигаха и падаха като тежки чукове, стоварвайки се с все сила. Напрежението се оттичаше.
Беше задействана примитивната програма „бий се или бягай” и организма реагираше на физическо ниво със съответните активирания на хормони и анатомични системи, който подготвяха тялото за съответното поведение/действие. При примитивните ни прародители тази програма се наричаше инстинкт за самосъхранение – когато има заплаха или се биеш или бягаш. В днешно време нямаше такъв тип заплахи от врагове. Тази програма обаче, така дълбоко запечата в мозъка, в днешно време се активизира от емоции – гняв, страх. Емоциите се задействат от мисловни комплекси, автоматизирани, често погрешни, заучени през личния социален опит на отделния човек.
 Знаеше различни техники за справяне с негативни емоции. От работещите на разумно мисловно и вербално ниво в момента нямаше полза. Това, което вършеше работа за нея в момента беше да изразходи надигналата се в тялото й енергия, събудена от автоматично преминала през съзнанието й мисъл, предизивкала преживяването на особено силна негативна емоция, да я насочи към действие, за да няма блокаж в тялото. Почувства се по-добре. Мноооого по-добре. Седна отново на леглото. Мисълта й вече беше ясна, спокойна. Дишането – равномерно.
И така: заради какво й се случваше това на нея? Заради какво тя реагираше по този болезнен начин? – започна с тези въпроси самоанализът. Вглежданто в себе си винаги й даваше верните отговори. Знаеше едно: другите нямаха вина за нищо. Цялата отговорност и всички отговори си бяха вътре в нея. Другите (хора, събития) бяха само огледала, в които виждаше собствените си грешки и неадаптивни мисловни правила.
Какво минаваше през ума й? Кое от това, което мислеше за другите, се отнасяше и за нея самата, но не успяваше да го види?
1.      Имаше очакване, че днес ще приключи одисеята по изработването на сайта й. Това не стана според очакванията й. Последва силна фрустрация (разминаване между очаквания/нагласи и реално случващи се събития).
2.      Мисълта: „Той е толкова безотговорен!!!” – автоматична, като искра, и правилото й, че всички трябва да са отговорни! Това звучеше абсурдно, осъзна го. Не можеше да очаква това от хората. Всъщност можеше, но то нямаше как да се получи,естествено, и ако не променеше очакванията си все щеше да е разочарована.
3.      Опааа ... - в ума й замига удивителна. А тя? Чия отговорност всъщност беше направата на сайта, избора на човек, който да го изработи? Нейна, нали? НО бе много по-лесно да се скрие зад друг, който да се задейства, да върши работа. Много по-лесно бе и да обвини друг, когато не е свършил добре работата, отколкото да понесе сама отговорността за допуснатата грешка.

Урокът за поемане на отговорност! Това беше днешното преживяване. Мислено благодари, че това й се случи. Вътрешно се усмихна на хората, участващи в ситуацията – на софтуериста, на мъжа й, на себе си най-вече. Беше изпълнена с благодарност и радост. Излезе и се запъти към кабинета си. Осъзна колко много енергия има - добре щеше да е да я включи в ползотворни делаJ

Няма коментари:

Публикуване на коментар