"Сееш мисъл и жънеш действие,

сееш действие и жънеш навик,

сееш навик и жънеш характер,

сееш характер и жънеш съдба. "

Уилям Текери

Из „Дневникът на една психоложка: моята  лична терапия и прозрения чрез другите”. м. и-н. , окт. 2012

12:30  часа

Осемнайсет годишното момиче се промуши, свило високата си фигура през вратата на кабинета й. Навън духаше силен есенен вятър, който завихряше листата по улицата в малки торнада. Дали от студа или от нещо друго, но цялото й същество излъчваше притеснение и страх.

- Здравей! – с поздрав седна то на дивана.

- Здравей! – отвърна тя. Момичето сваляше катовете дрехи, с които беше затрупало тялото си. „Като да се скрие от нещо” – мина през ума на психоложката. Изчисти съзнанието си от тази асоциация и се настрои на вълните на прякото възприятие. Мълчеше докато момичето се настани удобно и подреди мислите си.

- Започнах работа! – каза то. Виждаха се за четвърти път. А работата бе една от проблемните й области.

- Много съм притеснена ... – продължи и замълча.

- Какво усещаш, когато си притеснена? – зададе въпрос психоложката след известно време.

- Напрежение, в главата – отвърна клиентката.

- Какво ти минава през ум, когато усетиш това напрежение в главата? – продължи с въпросите.

- Няма да се справя! Има други момичета там, в тази агенция, колкото мен са. От сряда съм с тях, говорим си, обясняват ми всичко. И аз питам, но не схващам какво ми говорят всеки път! – говореше момичето. Гласът му ту притихваше, ту се извисяваше, изтънен от леко гневни нотки.

- Откъде знаеш, че няма да се справиш? – следващ въпрос.

- Това ми е за пети път да започвам работа! Четири пъти досега опитвах и изкарвах по два-три дена. Сега не искам да е така! – прозвуча доста решително накрая. Мълчеше, изправена пред думите, описващи картинката на личната й драма. Животът я „буташе”, отвътре й идваше да се втурне напред и да промени ситуацията, но не знаеше как. Поне не до този момент.

Разговорът вървеше бавно, но целенасочено. Психоложката виждаше затруднението на клиентката си, но не беше нейна работа да й го каже, още по-малко пък да даде „готовата рецепта” - съвет. Работата й се състоеше в това да бъде отражение, в което човек поглеждаше сам, за да открие и затрудненията си, и начините, за които бе готов, за да преодолее тези затруднения.

-         Проблема ми май е в това, че много бързам! – каза внезапно момичето.

-         Какво имаш предвид?

- Ами ... искам нещата да са лесни, да науча всичко за 2-3 дена. А знам, че е невъзможно! – стигнала до разбиране за себе си каза девойката.

Изправена пред проблясъка, в който видя несъответствието между своите очаквания и заобикалящата реалност, клиентката й вече имаше и отговора за поведението си занапред. За днес терапията приключи. Нямаше нужда от повече думи. Договориха час за следващата сесия. Освен, че си тръгна усмихната, с вече изправена висока стройна фигура, тя облече и само едно от трите якета, с които дойде.

Останала сама в кабинета, терапевтката добави още един човек към групата „ниска самооценка”. Тази група беше огромна! За пореден път виждаше как погрешно заучените мисловни схеми, дезадаптивни подходи на възпитание, семейните ролеви модели за подражание, дисхармонично изградени взаимоотношения със значимите авторитети, вкарваха хората в мрежа от нереалистични лични очаквания и представи за себе си, за другите, за света. Естествено, няма виновни: всеки постъпва съобразно разбирането и опитностите, които има. Както и всеки има правото да се стреми към състояние на радост и удовлетворение. 

Липсата на радост и преобладаването на емоции като гняв, вина, страх, мъка, както и различни промени на физическо и психическо ниво, наречени в много случаи болести с медицински диагнози и включени в медицински класификации, обикновено водеха хората в кабинета й. Там всеки започваше своето търсене - от мястото, на което се намираше в момента – и тя беше до него. Половината от терапията беше в самото решение да се отиде при психотерапевт. Останалата половина – в осъзнаването, в приемането, в готовността за промяна, в откриването на начини, за да се осъществи тази промяна.

Нямаше значение кой започваше пръв терапията. В повечето случаи това беше недоволния от ситуацията индивид. В крайна сметка постигнатата лична промяна водеше до промяна и в близкото обкръжение – разбира се, не винаги желана от всички участници. А клиентът продължаваше по пътя на живота си, достигнал до по-дълбоко разбиране за самия себе си, приел и простил ...