Из „Дневникът на една психоложка: моята лична терапия и прозрения чрез другите”. м. и-н , 3 окт. 2012
15:00 часа
Съвсем в реда на нещата мрънкането й вървеше в посока на „ ... безполезна съм – всеки е ангажиран с нещо, аз се мотая и меря улиците. Нямам енергия да му се не види! Така ми се иска един човек да ми каже „Благодаря!” – да разбера, че съм полезна на някой друг освен на себе си, ще ми стане по-добре!”.
Вървеше към магазина за дрънкулки за коса, имаше намерение да си вземе нова ластичка - беше забравила всичките вкъщи, а времето беше горещо. След това щеше да изпие един фреш и да се връща към кабинета за сесиите по-късно. Наближаваше магазина на зеления мобилен оператор. Погледът й се рееше над хорските глави на седящите в близкото кафене. Гледаше през минаващите покрай нея хора, но изведнъж зрението й се фокусира в една точка – младата жена, нейна клиентка, я набижаваше с усмивка - вървяха точно една срещу друга! Предният ден си мислеше за нея. Клиентката не дойде на последната сесия преди 2 месеца. Обади се по телефона да отложи часа с уговорката, че ще запише следващ в началото на октомври. Вече беше октомври, началото. И ето ти на - среща! Не в кабинета, а на площада.
- Здравей! - каза младата жена. Мислех си за теб, отивам да взимам сина си и
минавам наблизо, покрай твоя кабинет.
- Здравей! - с усмивка отговори психоложката. Как си? - В съзнанието минаваше спомен (малко като deja vu) от една друга подобна среща, когато двете се срещнаха на един друг площад, този пред пощата. Тогава поставиха начало на втори курс терапевтични сесии. В онзи момент младата жена, стояща срещу нея, изглеждаше унила, посърнала, сива, свита, без капка живец – всъщност доста по-различна от вида, който имаше в момента – усмихната, безгиржна, с искрящи очи, жива. Вътрешно й се радваше.
- Чудех се дали да ти се обаждам – от известно време си мисля да ти звънна по телефона, но засега се въздържам. Справям се, кога успешно, кога не толкова, но все пак е по-добре от преди – с усмивка й разказваше жената.
- Браво! Радвам се за теб! Изглеждаш така ... лъчезарна – и в кафенето, когато се видяхме онази сутрин, също излъчваше ... оптимизъм! – беше истина. Засякоха се рано сутринта. Седяха на две съседни маси, клиентката й беше със съпруга си, и тогава й кимна за поздрав с усмивка.
- Да, добре съм. Имам моменти в които само мисля и философствам по моя си начин, и ако остана така, нещата пак се забъркват. Но опитвам да правя това, което си говорехме в кабинета ти – да действам, вместо да мисля, и се получава. Но не е лесно. Да го кажеш е лесно, но да го направиш е много трудно! – лееха се думите от устата на жената.
- Да. Не е лесно. Важно е човек да осъзнава и да опитва. Иначе мисловната каша се забърква отново и пак потъваш – отвърна психоложката. Личеше, че момичето работи и полага усилия да се измъкне от проблемите, които сама си създаваше с прекаленото фиксиране и задълбаване в мисловни гимнастики. Можеш да ми се обадиш – и когато ти е трудно, но и за да се похвалиш. Повечето хора остават с впечатлението, че при психолог се ходи само когато имат проблеми. А обратната връзка е важна, как се справя човек. Това е част от процеса на терапия - каза г-жа И.
- Да, наистина, а то така нещата остават във въздуха малко – усмихна се младата жена ... Имах нужда да поговоря малко с теб! То и сега се получи, макар и на улицата. Благодаря ти! – светла усмивка се разливаше по лицето й.
- За нищо. Радвам се за теб! – също с усмивка й отвърна психоложката.
Наистина се радваше от срещата с клиентката си – тази млада и упорита жена. В началото на терапевтичните сесии я виждаше гневна и изплашена, свита, скована като в твърда черупка. Е, вече не беше така: черупката беше се пропукала - през страданието, през сълзите. Упоритостта в себеразрушаването явно вече работеше в посока навън, и черупката се къртеше на малки парченца, разкривайки ядката на добрината и светлината, заложени в нея.
Като професионалист и като човек дълбоко вярваше в силата на вътрешния потенциал, в способностите на човешкия дух, и във вътрешната мъдрост, заложена у всеки. Както и добре знаеше колко трудно и болезнено бе достигането до тази мъдрост.
Трябваше да тръгва. Обърна се и продължи към магазина. Искреното и топло „Благодаря” звънтеше в ушите й. „Е, получи благодарност – нали това искаше?”. Даде си сметка колко бързо се материализират състоянията, които си „възнамеряваше”. Каза си (за кой ли път), че е добре да внимава и да е „будна”. Отново благодари вътрешно на Ума: все пак без неговите способности всичко това не би се случило, нали?
