Из „Дневникът на една психоложка: моята лична терапия и прозрения чрез другите”. м. и-н , 26 окт. 2012
11:43 часа
Вчера бе един ден ... ден, обърнат наопаки, в който се случи само 1/5 от планираното, а всичко останало бе просто спонтанно действие.
Ранният слънчев следобед радваше сетивата с изобилие от наситените, пъстри цветове на разпилените окапали листа.
Излезе от студиото на козметичката и се запъти със спокойна крачка към мястото, където имаше среща с нейна колежка.
Установи, че явно практитките за засилване на женската енергия, с които се занимаваше от известно време, даваха резултат. Вървеше по тротоара към близкият кръстопът. Наближаваше двамата мъже, които си говореха, леко обърнати с гръб към нея. Така бяха препречили тротоара, по който и тя се движеше, че трябваше да мине между тях. В последният момент видя голямото породисто куче, седящо между тях на задните си лапи. Тя мина на педя разстояние от лявата страна на кучето, пообърна се и го изгледа. Беше красиво. В този миг чу мъжки глас зад себе си. : „Лара, върни се!”. Явно кучката беше тръгнала след нея, привлечена от нещо си. „И кучките усещат женската енергия” си каза наум със смях. Продължавайки без да променя ход, пътят й я водеше покрай други двама млади мъже, застанали на около 20 метра напред, станали свидетели на случката с кучката. Минавайки покрай тях тя реши да тества силата на женската нергия, и задържа за миг погледа си върху единия – рус, на около 35, с изправено мускулесто тяло и стомамнено сиви очи. Усети изпиващият му поглед, шарещ нагоре-надолу по тялото й. Отмина, оставяйки аромата след себе си - леко вцепенени, прекратили разговора, гледайки след нея в мълчание. Дааа, грееше в усмивка лицето й, наистина практиките даваха резултат.
На уреченото място я чакаха не една, а четири млади жени, нейни колежки. Какво по-хубаво от това! Вече бяха си поръчали обяд и напитки. Без да се замисля реши да се самовъзнагради с чашата бяло вино и сладкиш с крем маскарпоне. Това предизивика спонтанно възклицание от девойката зад бара:”Е това е поръчка!” на фона на останалите поръчки - повечето посетители консумираха здравословни супи с пълнозърнест хляб.
Поканата да отиде на супервизия с останалите психоложки също дойде изневиделица. За кратък миг през ума й премина: „ Всичко се обръща нагоре с краката!”. Сякаш беше торба, която обръщаха наопаки. Изобщо не беше планирала такива неща! Какво пък! Времето беше толкова динамично, неслучайно ситуацията около нея се променяше. Реши да яхне вълната и да се остави на нещата да й се случват. Водеше я вътрешното й усещане за удовлетвореност, лекото любопитство към неизвестното и преобладаващото все пак спокойствие.
„Да, ето от това имам нужда” - каза си след супервизията, - споделяне със сродни, женски души.
Срещата с колегите на мъжа й беше поредното нещо, на което отиде, и което не беше планирано, но то .. целия ден си беше такъв. По странному обърнат. И все пак хубав!
На следващата сутрин се събуди се в 5 без 20. Чувстваше се свежа и наспана. Усещаше жужащата енергия в тялото си. В същото време я привличаше мисълта да остане да се поизлежава под завивките, до топлото тяло до нея, излъчващо мириса на мъжки хормони. Обърна се с усмивка и се потопи в спомена от снощното преживяване.
Беше заспала отново. В просъница на няколко пъти долови у себе си една дълбока, необяснимо откъде надигаща се тревожност. При биенето на камбаната разбра, че е 7:30. Не я оставяше тревожното усещане за надвиснала опасност. Започна да претегля случките от предишния ден: „ааааа” – назидателно нареждаше БДИТЕЛНОСТТА в нея. „Позволи си да промениш всички планове! Плановете не трябва да се променят - издъни се! Отгоре на всичко се срещна се с толкова много и различни хора, които те разбалансираха и объркаха енергията ти”. Страхът от надвиснала опасност, от предстоящо наказание заради неиспълнените списъци с „трябва”, стягаше гърлото й. Мисълта й бавно се проясняваше. „СТОП! Я чакай малко” - хвана тя за ушите „Контрольора-Его”, нареждащ една след друга тревожните мисли в главата й. „Я стига! Всичко това си има и хубавата страна” – преживяванията й от предишния ден бяха доказателство за това. Реши и този път (за пореден път) да приложи техниката за пренасочване на активното внимание. По физиологичен път, влияейки на вегетативната нервна система, водеше до отпускане – сътояние, в което можеше да си позволи да избира и да контролира връхлитащите я мисли (преди време беше чела за изследване, проведено от психолози, според което за 1 секунда през ума ни минават 12 мисли!). Постепенно състоянието от тревожно се преля в състояние на радост и лек, вибриращ трепет. Насочи вниманието към този трепет – трептяха всички клетки на тялото й, енергетизирани и още повече активизирани от обзелото я чувство на радост: имаше за какво да се радва – денят Димитровден, предстоящата празнична вечер с приятели, изгряващото слънце, взвука от гукането на гълъбиците, чакащи сутрешната си закуска на терасата им. Протегна се в топлото легло, направи няколко усуквания и стягания от практиките за засилване на женската енергия, и се измъкна, лека като утринен полъх, изпод завивките.
==============================
Из „Дневникът на една психоложка: моята лична терапия и прозрения чрез другите”. м. и-н , 19 окт. 2012
10:00 часа
Най-после!
Чакаше днешната среща със софтуериста с нетърпение – бяха се разбрали, че ще дойде в кабинета й в 10:00 часа. Човекът беше колега на мъжа й и когато през зимата, през февруари, най-после тя се реши да си прави сайт, се обърнаха към него: и двамата смятаха, че понеже е колега ще свърши добра работа.
Да, ама не! Започна се едно ходене по мъките ... едно звънене, отлагане, отговори „утре е готов”, без това „утре” изобщо да дойде! От около 2 седмици тя се активизира и започна да го търси по-често като настойчиво подканяше и мъжа си да го прави. „Нали е твой колега все пак, ти го избра!”- беше репликата й към него.
И така, след три дневно активно прехвърляне на още информация и материали по електронните пощи, най-сетне днес щеше да се срещне с човека, за да й покаже как да администрира сама сайта.
В 9 и 30 беше готова за излизане. Посягаше с ръка да отвори входната врата, когато я спря звъна на мобилния. Видя името на мъжа си изписано на екрана. „Ха, сигурно ще минава наблизо и ще ме вземе с колата” – мина й през ум и това я накара да се усмихне.
- Коста се обади – каза мъжа й. Няма да може да дойде днес, имал работа. Каза
да отложите виждането за понеделник – и млъкна, в очакване на отговор от нейна страна.
Отговор нея не идваше. За стотни от секундата, като на друг екран, в съзнанието й минаха няколко сценария едновременно, на различни нива. Гневът обаче така я връхлетя, че ... Усещаше учестеното си дишане, покачващата се горещина, изпотяването под мишниците и лазещите по тялото й подящи иглички. Цялото й същество крещеше отвътре с едно кънтящо „Ааааааааа....”. Изведнъж се отприщи:
- Ама как ... така не може! Нали се рабрахме! Откога го чакам! Имахме уговорка! Днес съм си освободила целия ден заради него специално, а той пак отлага!!! – се лееха думите от устата й. Малко по малко погледа й се избистряше от залелия я гняв. Видя се застанала срещу огледалото в коридора: физиономията й беше изкривена и озверяла! Регистира този факт, регистрира и изненадата си от вида, който имаше. В някакъв фрагмент от мозъка й минаваше едно „нали ходиш на йога, това сега няма значение, погледни позитивно на нещата” и т.н. Дрън-дрън! В момента единственото, което ИСТИНСКИ искаше бе да размаже физиономията на това мекотело, Коста!
Затвори. Захвърли телефона на леглото. Седна. Не беше усетила кога е влязла в другата стая. Седеше и се гледаше в огледалото. Бушуващата емоция я караше да повдига и спуска интензивно гръдния си кош. Опита да насочи вниманието към процеса на вдишване и издишване. Опита да превключи. Не успяваше. Нищо не се получаваше. Гневът бушуваше все още с огормна сила в тялото й и то се беше вцепенило. Знаеше, че това не е добре – така се оформяха телесните „брони” и блокажи, водещи до деформации и заболявания - от неизказаните, възпрени, неизразени емоции. Огледа се. Видя натрупаните малки възглавнички. Грабна две от тях, навря ги в лицето си и закреща с все сила. Звукът я ряазтръси. Излизаше мощен от дълбините на корема й, раздираше гърлото й и потъваше в тъканта на възглавницата. За миг се преживя като разярен звяр, действащ първосигнално, яростно.
Свали възглавниците от лицето си. Вече беше превключила активното внимание – нямаше мисъл за софтуериста (по-късно щеше да планира как да се справя със ситуацията), а активно съсредоточаване в телесните усещания. В момента най-важното беше да възстанови равновесието си.
Усети, че все още имаше напрежение. Пак взе възглавниците. Затисна лицето, силно и мощно пое дълбоко въздух и закреща отново. Веднъж. Втори път. Съвсем съзнателно насочи цялата си енергия в този крясък. Отпусна се. Усещаше тръпненето в ръцете (желанието да удря и скубе някого не бе отминало). Стана. Обърна се с лице към леглото и коленичи. Замахна с все сила с двете ръце и стовари юмруци върху матрака. Още веднъж. И пак – ръцете едновременно. После една след друга. Ръцете й се повдигаха и падаха като тежки чукове, стоварвайки се с все сила. Напрежението се оттичаше.
Беше задействана примитивната програма „бий се или бягай” и организма реагираше на физическо ниво със съответните активирания на хормони и анатомични системи, който подготвяха тялото за съответното поведение/действие. При примитивните ни прародители тази програма се наричаше инстинкт за самосъхранение – когато има заплаха или се биеш или бягаш. В днешно време нямаше такъв тип заплахи от врагове. Тази програма обаче, така дълбоко запечата в мозъка, в днешно време се активизира от емоции – гняв, страх. Емоциите се задействат от мисловни комплекси, автоматизирани, често погрешни, заучени през личния социален опит на отделния човек.
Знаеше различни техники за справяне с негативни емоции. От работещите на разумно мисловно и вербално ниво в момента нямаше полза. Това, което вършеше работа за нея в момента беше да изразходи надигналата се в тялото й енергия, събудена от автоматично преминала през съзнанието й мисъл, предизивкала преживяването на особено силна негативна емоция, да я насочи към действие, за да няма блокаж в тялото. Почувства се по-добре. Мноооого по-добре. Седна отново на леглото. Мисълта й вече беше ясна, спокойна. Дишането – равномерно.
И така: заради какво й се случваше това на нея? Заради какво тя реагираше по този болезнен начин? – започна с тези въпроси самоанализът. Вглежданто в себе си винаги й даваше верните отговори. Знаеше едно: другите нямаха вина за нищо. Цялата отговорност и всички отговори си бяха вътре в нея. Другите (хора, събития) бяха само огледала, в които виждаше собствените си грешки и неадаптивни мисловни правила.
Какво минаваше през ума й? Кое от това, което мислеше за другите, се отнасяше и за нея самата, но не успяваше да го види?
1. Имаше очакване, че днес ще приключи одисеята по изработването на сайта й. Това не стана според очакванията й. Последва силна фрустрация (разминаване между очаквания/нагласи и реално случващи се събития).
2. Мисълта: „Той е толкова безотговорен!!!” – автоматична, като искра, и правилото й, че всички трябва да са отговорни! Това звучеше абсурдно, осъзна го. Не можеше да очаква това от хората. Всъщност можеше, но то нямаше как да се получи,естествено, и ако не променеше очакванията си все щеше да е разочарована.
3. Опааа ... - в ума й замига удивителна. А тя? Чия отговорност всъщност беше направата на сайта, избора на човек, който да го изработи? Нейна, нали? НО бе много по-лесно да се скрие зад друг, който да се задейства, да върши работа. Много по-лесно бе и да обвини друг, когато не е свършил добре работата, отколкото да понесе сама отговорността за допуснатата грешка.
Урокът за поемане на отговорност! Това беше днешното преживяване. Мислено благодари, че това й се случи. Вътрешно се усмихна на хората, участващи в ситуацията – на софтуериста, на мъжа й, на себе си най-вече. Беше изпълнена с благодарност и радост. Излезе и се запъти към кабинета си. Осъзна колко много енергия има - добре щеше да е да я включи в ползотворни делаJ
=====================
Из „Дневникът на една психоложка: моята лична терапия и прозрения чрез другите”. м. и-н. , окт. 2012
12:30 часа
Осемнайсет годишното момиче се промуши, свило високата си фигура през вратата на кабинета й. Навън духаше силен есенен вятър, който завихряше листата по улицата в малки торнада. Дали от студа или от нещо друго, но цялото й същество излъчваше притеснение и страх.
- Здравей! – с поздрав седна то на дивана.
- Здравей! – отвърна тя. Момичето сваляше катовете дрехи, с които беше затрупало тялото си. „Като да се скрие от нещо” – мина през ума на психоложката. Изчисти съзнанието си от тази асоциация и се настрои на вълните на прякото възприятие. Мълчеше докато момичето се настани удобно и подреди мислите си.
- Започнах работа! – каза то. Виждаха се за четвърти път. А работата бе една от проблемните й области.
- Много съм притеснена ... – продължи и замълча.
- Какво усещаш, когато си притеснена? – зададе въпрос психоложката след известно време.
- Напрежение, в главата – отвърна клиентката.
- Какво ти минава през ум, когато усетиш това напрежение в главата? – продължи с въпросите.
- Няма да се справя! Има други момичета там, в тази агенция, колкото мен са. От сряда съм с тях, говорим си, обясняват ми всичко. И аз питам, но не схващам какво ми говорят всеки път! – говореше момичето. Гласът му ту притихваше, ту се извисяваше, изтънен от леко гневни нотки.
- Откъде знаеш, че няма да се справиш? – следващ въпрос.
- Това ми е за пети път да започвам работа! Четири пъти досега опитвах и изкарвах по два-три дена. Сега не искам да е така! – прозвуча доста решително накрая. Мълчеше, изправена пред думите, описващи картинката на личната й драма. Животът я „буташе”, отвътре й идваше да се втурне напред и да промени ситуацията, но не знаеше как. Поне не до този момент.
Разговорът вървеше бавно, но целенасочено. Психоложката виждаше затруднението на клиентката си, но не беше нейна работа да й го каже, още по-малко пък да даде „готовата рецепта” - съвет. Работата й се състоеше в това да бъде отражение, в което човек поглеждаше сам, за да открие и затрудненията си, и начините, за които бе готов, за да преодолее тези затруднения.
- Проблема ми май е в това, че много бързам! – каза внезапно момичето.
- Какво имаш предвид?
- Ами ... искам нещата да са лесни, да науча всичко за 2-3 дена. А знам, че е невъзможно! – стигнала до разбиране за себе си каза девойката.
Изправена пред проблясъка, в който видя несъответствието между своите очаквания и заобикалящата реалност, клиентката й вече имаше и отговора за поведението си занапред. За днес терапията приключи. Нямаше нужда от повече думи. Договориха час за следващата сесия. Освен, че си тръгна усмихната, с вече изправена висока стройна фигура, тя облече и само едно от трите якета, с които дойде.
Останала сама в кабинета, терапевтката добави още един човек към групата „ниска самооценка”. Тази група беше огромна! За пореден път виждаше как погрешно заучените мисловни схеми, дезадаптивни подходи на възпитание, семейните ролеви модели за подражание, дисхармонично изградени взаимоотношения със значимите авторитети, вкарваха хората в мрежа от нереалистични лични очаквания и представи за себе си, за другите, за света. Естествено, няма виновни: всеки постъпва съобразно разбирането и опитностите, които има. Както и всеки има правото да се стреми към състояние на радост и удовлетворение.
Липсата на радост и преобладаването на емоции като гняв, вина, страх, мъка, както и различни промени на физическо и психическо ниво, наречени в много случаи болести с медицински диагнози и включени в медицински класификации, обикновено водеха хората в кабинета й. Там всеки започваше своето търсене - от мястото, на което се намираше в момента – и тя беше до него. Половината от терапията беше в самото решение да се отиде при психотерапевт. Останалата половина – в осъзнаването, в приемането, в готовността за промяна, в откриването на начини, за да се осъществи тази промяна.
Нямаше значение кой започваше пръв терапията. В повечето случаи това беше недоволния от ситуацията индивид. В крайна сметка постигнатата лична промяна водеше до промяна и в близкото обкръжение – разбира се, не винаги желана от всички участници. А клиентът продължаваше по пътя на живота си, достигнал до по-дълбоко разбиране за самия себе си, приел и простил ...
========================================
Из „Дневникът на една психоложка: моята лична терапия и прозрения чрез другите”. м. и-н , 3 окт. 2012
15:00 часа
Съвсем в реда на нещата мрънкането й вървеше в посока на „ ... безполезна съм – всеки е ангажиран с нещо, аз се мотая и меря улиците. Нямам енергия да му се не види! Така ми се иска един човек да ми каже „Благодаря!” – да разбера, че съм полезна на някой друг освен на себе си, ще ми стане по-добре!”.
Вървеше към магазина за дрънкулки за коса, имаше намерение да си вземе нова ластичка - беше забравила всичките вкъщи, а времето беше горещо. След това щеше да изпие един фреш и да се връща към кабинета за сесиите по-късно. Наближаваше магазина на зеления мобилен оператор. Погледът й се рееше над хорските глави на седящите в близкото кафене. Гледаше през минаващите покрай нея хора, но изведнъж зрението й се фокусира в една точка – младата жена, нейна клиентка, я набижаваше с усмивка - вървяха точно една срещу друга! Предният ден си мислеше за нея. Клиентката не дойде на последната сесия преди 2 месеца. Обади се по телефона да отложи часа с уговорката, че ще запише следващ в началото на октомври. Вече беше октомври, началото. И ето ти на - среща! Не в кабинета, а на площада.
- Здравей! - каза младата жена. Мислех си за теб, отивам да взимам сина си и
минавам наблизо, покрай твоя кабинет.
- Здравей! - с усмивка отговори психоложката. Как си? - В съзнанието минаваше спомен (малко като deja vu) от една друга подобна среща, когато двете се срещнаха на един друг площад, този пред пощата. Тогава поставиха начало на втори курс терапевтични сесии. В онзи момент младата жена, стояща срещу нея, изглеждаше унила, посърнала, сива, свита, без капка живец – всъщност доста по-различна от вида, който имаше в момента – усмихната, безгиржна, с искрящи очи, жива. Вътрешно й се радваше.
- Чудех се дали да ти се обаждам – от известно време си мисля да ти звънна по телефона, но засега се въздържам. Справям се, кога успешно, кога не толкова, но все пак е по-добре от преди – с усмивка й разказваше жената.
- Браво! Радвам се за теб! Изглеждаш така ... лъчезарна – и в кафенето, когато се видяхме онази сутрин, също излъчваше ... оптимизъм! – беше истина. Засякоха се рано сутринта. Седяха на две съседни маси, клиентката й беше със съпруга си, и тогава й кимна за поздрав с усмивка.
- Да, добре съм. Имам моменти в които само мисля и философствам по моя си начин, и ако остана така, нещата пак се забъркват. Но опитвам да правя това, което си говорехме в кабинета ти – да действам, вместо да мисля, и се получава. Но не е лесно. Да го кажеш е лесно, но да го направиш е много трудно! – лееха се думите от устата на жената.
- Да. Не е лесно. Важно е човек да осъзнава и да опитва. Иначе мисловната каша се забърква отново и пак потъваш – отвърна психоложката. Личеше, че момичето работи и полага усилия да се измъкне от проблемите, които сама си създаваше с прекаленото фиксиране и задълбаване в мисловни гимнастики. Можеш да ми се обадиш – и когато ти е трудно, но и за да се похвалиш. Повечето хора остават с впечатлението, че при психолог се ходи само когато имат проблеми. А обратната връзка е важна, как се справя човек. Това е част от процеса на терапия - каза г-жа И.
- Да, наистина, а то така нещата остават във въздуха малко – усмихна се младата жена ... Имах нужда да поговоря малко с теб! То и сега се получи, макар и на улицата. Благодаря ти! – светла усмивка се разливаше по лицето й.
- За нищо. Радвам се за теб! – също с усмивка й отвърна психоложката.
Наистина се радваше от срещата с клиентката си – тази млада и упорита жена. В началото на терапевтичните сесии я виждаше гневна и изплашена, свита, скована като в твърда черупка. Е, вече не беше така: черупката беше се пропукала - през страданието, през сълзите. Упоритостта в себеразрушаването явно вече работеше в посока навън, и черупката се къртеше на малки парченца, разкривайки ядката на добрината и светлината, заложени в нея.
Като професионалист и като човек дълбоко вярваше в силата на вътрешния потенциал, в способностите на човешкия дух, и във вътрешната мъдрост, заложена у всеки. Както и добре знаеше колко трудно и болезнено бе достигането до тази мъдрост.
Трябваше да тръгва. Обърна се и продължи към магазина. Искреното и топло „Благодаря” звънтеше в ушите й. „Е, получи благодарност – нали това искаше?”. Даде си сметка колко бързо се материализират състоянията, които си „възнамеряваше”. Каза си (за кой ли път), че е добре да внимава и да е „будна”. Отново благодари вътрешно на Ума: все пак без неговите способности всичко това не би се случило, нали?
===================
Из „Дневникът на една психоложка: моята лична терапия и прозрения чрез другите”. м. и-н. , септ. 2012
08:10 часа
ОСЪЗНА какво е истинската любов: то е да обичаш всичко (и всеки) около себе си като го приемаш такова каквото е, като го оставиш да се развива по неговия естествен път без да се опитваш да го променяш.
Усети го дълбоко в утробата, със същността си. Прозрението я осени в мига, в който изпита тази любов и към човека, с когото деляха постелята вече 10 години.
Осъзна, че през цялото това време беше се опитвала да го вкара в своите си някакви представи, беше се опитвала да го променя. В ранната утрин изправи лице срещу неговото и каза:
„Моля те да ми простиш” – със смирение в гласа продума тя. Продължи:
„Благодаря ти за това, което си, за търпението ти към мен.
Благодаря ти за това, че ме приемаш такава, каквата съм.
Благодаря ти, че ми даваш време и свобода да уча уроците си чрез теб.
Аз съм водата, ти си огънят.
Ще ми дадеш ли енергията си, когато се науча да ти показвам, че имам нужда от нея?” – промълви, гледайки го в очите.
Разумната й същност проговори: прозрението идва, когато вътрешното ти познание проникне и освети и най-скритите кътчета на душата. Осъзнаването води до промяна в поведението, до промяна в отношението дори и към най-близкото до очите – това, което виждаш всеки ден.
Из „Дневникът на една психоложка: моята лична терапия и прозрения чрез другите”. м. и-н. , септ. 2012
15:45 часа
Светът се събуждаше в светлия, по есенно топъл слънчев ден.
Излезе от кабинета си на малката тиха уличка в центъра на града.
Бързаше. Съпругът и приятелят им я чакаха в близко заведение – щеше да побъбри с тях на чаша кафе преди да отиде на заниманието по йога.
Насреща си видя познатата физиономия на пациент от клиниката. Той я поздрави с присъщата му припряност и напрежение в гласа:
- - Добро утро, госпожо И.. Как сте, бързате ли?
- - Здравей, Дани. Как си ти? – отговори му с усмивка. Забави крачка и се спря – кафето нямаше да избяга. Човекът я гледаше с молба в очите.
- - Искам да поговоря с някой ... много ми е тежко тези дни. Има магнитни бури. Има ли магнитни бури? – валяха въпросите един с лед друг. Тя долови лъхащия му на алкохол дъх.
- - Има магнитни бури, да. Ти добре ли си? Пиеш ли лекарствата си? – попита психоложката. Познаваше състоянието му. Беше го виждала в периодите, когато спираше да приема лекарствата си. Болестта не прощаваше.
- - Пия ги. Да, да, пия ги. Да Ви кажа какво видях вчера – има магнитни бури и съм много зле. Вчера, в 13 часа 13 минути и 13 секунди видях ей тука – човека посочи празното пристранство пред пощата - две летящи чинии. Вярвате ли ми, а, вярвате ли ми? Ей тука ... две летящи чинии – гледаше я настойчиво в очите.
- - Вярвам ти, да, вярвам – отвърна тя. А и защо да не му вярва? Толкова много информация и писания имаше вече навсякъде в медиите, в интернет пространството – все разкази на очевидци за срещи с извънземни. Дори и след заниманието по йога разказваха как предната вечер са наблюдавали странно движещи се летящи в небето обекти с ярки светлини.
- - Но май заедно с лекарствата си пийваш и алкохол, а, Дани? Нали знаеш, че така не е добре за тебе, и ти става още по тежко? И нещата, които виждаш стават повече, и по-страшни – говореше му психоложката с ясното съзнание, че думите й, израз на някакъв т.нар. здрав разум, едва ли достигат до замъгления му от алкохола и болестта ум.
- - Да, знам, г-жо И. Да, ще го спра, г-жо И. Така е по-добре, няма да пия. Няма, няма да пия, г-жо И. Да Ви питам какво става в диспансера? – с готовност в гласа отвърна бившия й пациент.
- - Аз не работя вече там, Дани. Ама недей да пиеш повече лекарства с алкохол, нали?
- - Няма, няма , г-жо И. Айде, хубав ден, г-жо И.
- - Благодаря! Хубав ден и на теб! – тя махна с ръка към обръщащия й вече гръб човек.
Ускори крачка към кафенето. Усмихваше се на срещата с Дани, с неговата болест, лекарствата и алкохола, летящите чинии и магнитни бури. Как да му каже, че не вярва за летящите чинии – разбира се, че му вярва. Вярваше в това, че всеки има право на своя реалност и, да – това беше неговата. Защо да не я приеме? Той не искаше да я убеждава в своята правота. Искаше някой, който да му каже, че му вярва. Без значение в какво.
Запореден път се потвърждаваше наблюдението й: дори и в болестта човешкото същество показваше своята потребност от разбиране и приемане. Дори и в болестта човекът запазваше човешкото в себе си ...
Няма коментари:
Публикуване на коментар