Вчера, на път за кабинета, минах през двора на църквата „Иван Рилски“, до която живея. На входа й, откъм улицата, почти винаги има просещи хора – кога един, кога двама, кога повече в групичка от по 3-4 (особено по празниците). И днес имаше един от тях.
Това, че го видях, ме върна към нещо, което се обсъжда наскоро в едно от обедните занимания на клуба по йога, където ходя. А именно: когато даваме пари на просещите помагаме ли им или не?
Не всички присъстващи взехме участие в кратката дискусия. Останах с впечатление, че повечето от дискутиращите са на мнение, че като им даваме пари ние всъщност не им помагаме, а подсилваме състоянието, в което са – просенето. Слушах с половин ухо без да се ангажирам с дискусията.
Вчерашната среща с човека, заел мястото си на просещ пред църквата, ме върна към темата за даването и помагането, и се замислих:
Решението дали да дадем или да не дадем зависи от личната ни вътрешна мотивация. Тя е свързана със заемането ни на позиция на оценяващи ситуацията на другия, и оттам на нашето поведение - помагам ли му или не му помагам?
За себе си съм приела, че в крайна сметка не това има значение. На определено ниво ние взимаме решение дали да дадем монета или не. Осъзнах, че оценяването на нашият избор като „помощ“ или „вреда“ всъщност е дейност, идваща от ума. Но това, което има значение, е: приемаме ли - избора на този човек да води такъв живот, да се държи по такъв начин, да се занимава с това, с което се занимава?
А самото даване е израз на това приемане: със състрадание.
