ПСИХОЛОГИЯ НА БРЕМЕННОСТТА: ПРЕДИ И СЛЕД РАЖДАНЕТО

Бременността е уникално, и в същото време - естествено състояние, през което преминава женският индивид в даден период от живота и развитието си.

Защо психология на бременността?

Психологията (от гръцки: ψυχή — душа, дух, пеперуда, λόγος — наука) е наука за душата. От научна гледна точка, психологията е научна дисциплина, изучаваща умствените процеси и поведението на хора (или животни, като често прилага научния метод при лабораторни изследвания).^{[източник?]} Психолозите се стремят да разберат ролята на умствените процеси в индивидуалното и обществено поведение, както и причиняващите ги физиологични и неврологични процеси.^{[източник?]} Психологията обхваща също прилагането на това знание в различни сфери, включително проблеми от ежедневния живот и лечение на психически заболявания. Основни обекти на изследване на психологията са възприятията, познавателната способност, вниманието, емоциите, мотивацията, функционирането на главния мозък, психологията на личността, поведението и междуличностните отношения.

Живеем в информационно-технологична епоха, която ни дава възможността да боравим с натрупано досега невероятно количество знание. Това знание ни дава сила, разбиране за реалността, и така ние можем да сме самостоятелни и уверени в изборите и отговорностите си.

Като човешки същества за нас е присъщо да се тревожим, притесняваме, особено когато попаднем в непозната за нас ситуация. Тя изкарва човека от обичайното състояние на баланс и хармония, поставя го в систуация на функциониране в неясна среда и непознати фактори и това е стрес за организма. Стрес (от англ. stress - напрежение) - състояние на напрежение, възникващо у човека при действието на необичайни и/или патологични дразнители и проявяващо се с адаптационен синдром. Стресът е необходим в процеса на еволюцията и има защитни и адаптивни функции. В днешното динамично време не бихме оцелели без способността да се адаптираме. Колкото по-бързо приемем промяната, толкова по-лесна е адаптацията.

 „Единственото постоянно нещо е промяната”

                                                           (неизв. авт.)

ПСИХОЛОГИЯ НА ЖЕНАТА В БРЕМЕННОСТ.

Психологична нагласа на жената да стане майка. Приемане на бременността.

Човек е склонен да вярва, че бременността и раждането се развиват по свои собствени, чисто биологични закономерности, които едва ли могат да бъдат повлияни от външни и вътрешни психически въздействия. Трудно можем да си представим, че събитие с толкова вътрешно напрежение и с такава степен на телесни психични вълнения няма да стимулира появата на обилен психичен материал. Хармоничното протичане на бременността предполага преди всичко определена степен на емоционална зрялост на жената, достатъчно психично и физическо здраве и не толкова силно обременяване от външни условия, от които на първо място е брачната ситуация, социалните и икономическите отношения и пр.

Бременността е промяна, към която жената и нейното близко обкръжение трябва да се адаптират.  Бременността е още по-стресираща за жени, при които се случва за първи път.  Първите месеци на бременността се характеризират с революционни промени не само във физиологията на жената, но и в нейното психическо състояние. В пространството на нейния вътрешен съкровен Аз се появява Азът на друг човек, с чието съществуване тя трябва да пренареди и да измени житейските си планове.

Хормоналните промени в тялото водят до честа промяна в настроението. Практически всяка бремнна жена е подложена на резки емоционални сривове. В повечето случаи бременната изпитва множество страхове. Съвременните жени се безпокоят за кариера, за финансови проблеми, за многото допълнителни разходи свързани с появата и възпитанието на новия член на семейството. Всички тези страхове могат да доведат до негативни емоции - раздразнителност, безпокойство, гняв, чувство за самота, вина.

Дори и детето да е желано и дългоочаквано жената винаги си задава въпроси: «Какво ще се случи по-нататък с живота ми?, Какво ще стане с професионалната ми кариера?, Ще се справя ли?, Ще ме харесва ли партньора ми като напълнея?, Ще мине ли добре раждането, ще боли ли?,  Ще бъда ли добра майка?», и т.н. Ясно е, че към момента няма отговор на тези въпроси. Самото им задаване води до душевни терзания, които могат да предизвикат умора и раздразнителност, натоварват негативно бременната психически и емоционално. Важно е бременната да не се опитва да реши всички проблеми наведнъж. Бременността е уникално време, когато жената може с пълно право да позволи на себе си да не реагира на житейски проблеми. И при това да не изпитва чувство за вина и безотговорност. Детето се нуждае преди всичко от внимание, от разбиране и любов. Майката трябва да се научи да разбира своето дете и неговите нужди.

Емоционалните сривове са опасни не само за самат жена, но и за плода. Когато бременната жена е в стрес нейният организъм произвежда голямо количество от хормона кортизол, известен още като хормона на стреса. Кортизолът увеличава кръвното налягане и съдържанието на захар в кръвта.

ПРЕНАТАЛНА ПСИХОЛОГИЯ

Когато бременната е самотна може да започне да общува с бебето, то е най-близкият й човек. Кой всъщнст е нейния събеседник?

Пренаталното  възпитание е обобщено понятие „което описва организираното, системно и целенасочено въздействие върху пренаталната общност „майка-дете” и има за цел раждането на физически и психически здраво дете, готово да развие нови и адаптивни връзки с външния свят.” Пренаталното възпитание се осъществява чрез майката в естествения процес на бременността. То не е подчинено на догматични правила, а е естествено вписано в начина на живот на бъдещата майка и нейното обкръжение

Пренаталното възпитание става възможно след като през 70-те години на XX-ти век е доказано, че бебето в утробата чува, усеща и дори „вижда”.  Вече се знае, че нероденото дете е едно съзнателно, реагиращо човешко същество, което след шестия месец води активен емоционален живот. Плодът може да вижда, да чува, да усеща, да има вкус и, на примитивно ниво, дори да учи in utero (в матката – преди раждането). И най-важното - той може да чувства. Естествена последица от това откритие е, че онова, което детето чувства и възприема започва да оформя неговите отношения и очаквания за самото себе си. Дали се възприема и, оттук дали ще действа като щастлива или тъжна, агресивна или смирена, уверена или обзета от безпокойство личност, зависи отчасти от посланията, които то получава за себе си в матката. Главният източник на тези формиращи послания е майката.

През 1995 година в Сан Франциско (САЩ) на конгреса на Асоциацията по  пренатална психология и здраве, доктор David Chamberlain  за първи път докладва случай, който доказва наличието на съзнание у неродено дете. Сонда с прикрепена към нея камера била въведена в матката за вземане на проба от околоплодната течност. Видеозаписът показал, че когато сондата била въведена в утробата, детето се обърнало към нея и я отблъснало с ръчички. Лекарите помислили, че има някакво наслояване на образи или случайно действие и повторили опита. Бебето отново я отблъснало. Доктор Дейвид Чембърлейн, след дългогодишни наблюдения застъпва мнението, че детето в утробата е осъзнаващ субект и че поведението, което е сформирано в утробата, вероятно ще бъде пренесено в целия живот на индивида. Теоретичните и практически изследвания в последните 50 години доказват, че пренаталният опит се съхранява в клетъчната памет на индивида и се отразява на целия последващ съзнателен живот. Повечето хора погрешно смятат, че плодът няма никакво съзнание и рядко гледат на него като на човешко същество.

Човешката личност не е само продукт на генетична репродукция и социални влияния. Голяма част от онова, което наричаме личност всъщност се формира още през деветте месеца на вътреутробното развитие.  И участие в това взема не само майката със своя начин на живот, но и обкръжението около нея. Новите изследвания се фокусират все повече и върху чувствата на бащата. Доскоро неговите емоции бяха пренебрегвани. Доказа се, че това, което чувства мъжът по отношение на своята жена и нероденото дете е един от най-важните фактори за  успешния изход на бременността.

Нероденото дете е изумително  издръжливо същество, което, ако се наложи, може дори да разшири значението на една малка емоция. Но то не може да изгради връзка само. Ако неговата майка се затвори емоционално, то е в затруднение. Стотици проучвания са документирали, че неродените бебета ритат, когато се чувстват неудобно, когато са изплашени, разтревожени или объркани. Напоследък изследователи откриват, че майката също общува поведенчески със своето неродено дете по определени специфични начини. Един от най-разпространените  е чрез галене на корема - този жест на успокояване е почти универсален при  бременни жени.

Кой е вашия събеседник?

И така: за начало е добре да си представите с КОГО общувате. 

Как протича вътреутробното развитие на детето?

Днес е известно, че новороденото идва на белия свят с неимоверно голям багаж от впечатления. То получава информация за околния свят с помощта на всички свои сензори. Когато детето се ражда то притежава всички пет човешки сетива - зрение, вкус, обоняние, осезание и слух.

Към настоящия момент вече достатъчно е изучено за вътреутробното равитие на детето по седмици:

Ø  За наличието на психичен образ в психиката е прието да се съди по това дали появата на определен обект в околната среда е свързано с промяна в поведението на индивида.

Ø  Нервната тъкан започва да се забелязва от 18^тия ден след началото на бременността, едновременно със сърдечната тъкан. Към края на първия месец от началото на бременността започва да функционира сърдечната тъкан. Смята се, че към този момент започва да функционира и нервната система. Дължината на човешкия индивид на тази възраст е 4 милиметра.

Ø  За началото на функционирането на нервната система съдим по появата на поведение (промени в индивида, очевидно осъществявани от нервната система). Първото поведение на индивида се забелязва към 50^тия ден от началото на бременността. Това са малки бавни движения на цялото тяло. Това означава, че нервната система вече изгражда и управлява поведението на индивида.

Ø  В края на 3^та седмица започва да бие сърцето на плода.

Ø  На възраст 55 дена се появяват потрепвания: бързо движение за не повече от 1 секунда, което започва от главата и понякога се предава към шията и тялото.

Ø  На възраст 56-60 дена се появяват глобални движения на цялото тяло без определена последователност. Тези движения понякога променят положението на тялото.

Ø  В 9^та седмица върху езика на плода се появяват вкусовите рецептори. Детето може да разпознава вкуса на околоплодните течности, както и да реагира на измененията в техния състав.

Ø  В 10^та седмица цялата повърхноста на кожата на детето започва да става чувствителна. Това е периода, в който детето започва да усеща съприкосновения - топло, студено и болка. Но най-важното е, че то може да реагира на тези импулси.

Ø  Между 60^тия и 120^тия ден от началото на бременността човешкият индивид извършва до 20 000 движения дневно, които не се възприемат от майката.

Поява на психиката:

Ø  Първото поведение, причинено от появата на обект в околната среда, се регистрира на възраст 60 дена след началото на бременността. Индивидът отваря устата си след леко докосване с косъм в областта около устата. Едновременно той движи ръцете, краката и тялото си. Дължината на човешкия индивид на тази възраст е 2,5 см.14

Ø  След 65^тия ден индивидът започва да извършва:

1.      Отделни движения с ръцете и краката: бързи или бавни движения на свиване или изправяне на ръцете или краката, които понякога са съчетани със завъртане на главата.

2.      Движения, приличащи на хълцане: рязко движение на диафрагмата на тласъци. Това движение продължава около една секунда и бързо се повтаря няколко пъти.

Ø  След 70^тия ден се появяват:

1.      Дихателни движения: движение на диафрагмата, гръдния кош и корема, съчетани с отваряне на устата и гълтане на околоплодна вода.

2.      Движения на главата назад и напред, съчетани с отваряне на устата и изваждане на езика. Наклоняването на главата напред понякога се придружава с докосване на лицето с ръка и смучене.

3.      Докосване на лицето с ръка: ръката бавно докосва лицето, а пръстите бързо се свиват и разпускат.

4.      Пълзящи движения: преобръщане (бърза промяна положението на тялото в пространството чрез сложно движение на главата, приличащо на търкаляне), последователни циклични (”пълзящи”) движения на краката в продължение на няколко секунди.

5.      Протягане и “прозяване”: изправяне на гърба, бавно вдигане, завъртане и сгъване на ръката, продължително широко отваряне на устата и след това бързото й затваряне.

Ø  След 85^тия ден се появяват едновременни отделни самостоятелни движения на пръстите на ръката.

Ø  След 100^ния ден се появява самостоятелно завъртане на китката на ръката.

Ø  След 110^тия ден плодът започва да извършва макродвижения, които се усещат от майката. Появяват се:

1.      Общо протягане: изпъване на тялото и допиране с главата и краката в срещуположните стени.

2.      Движения на хващане с ръката.

3.      Много нови фини движения, сред които движения на лицевите мускули. Лицето започва да променя изражението си (появява се експресивна мимика).

4.      След докосване ембрионът реагира с движение на докоснатата част от тялото.

Ø  В 16^та седмица детето започва да слуша. В началото то започва да слуша звуците на майчиното тяло - сърцебиене, перисталтика. Възприема звуците приглушени, през водна среда. Установено е, че детето може да различава различни гласове и да ги “запомня”. През същият този период всички форми на чувствителност удетето са вече развити.

Ø  В 20^та седмица майката започва да чувства движенията на детето - това е много важен момент, защото това е първата среща с детето - телесния контакт.

Ø  След 125^тия ден се появяват движения с очите.

Ø  Към 170^тия ден вече съществуват всички нервни клетки на главния мозък. Започва да се регистрира биоелектричната активност на мозъка. След тази възраст:

1. Индивидът реагира на светлина и звук: клепачите на очите се отварят и затварят, извършва движения след силен звук - т.е. вече функционират зрението и слухът.
2. Функционират кожната чувствителност, обонянието, и вестибуларният апарат.
3. Появява се смучене на палеца: плодът слага ръка в устата и многократно движи челюстите си.

Ø  Поведението става периодично: появява се период на активно поведение и период на относителна пасивност - сън. Активният цикъл е 40 минути и се запазва след раждането. Пасивният цикъл е 96 минути и се променя след раждането.

Ø  Децата, родени след 170^тия ден от началото на бременността (6 месеца), са жизнеспособни - т.е. могат да продължат да живеят при полагане на съответните грижи.

Ø  През последните 3 месеца от бременността плодът започва да различава гласа на майката.

Ø  След 190^тия ден плодът обръща глава по посока на появила се светлина, преминала през организма на майката.

Ø  200 дена след началото на бременността се появява шийно-тоничният рефлекс: ръката и кракът от страната на тялото, към която е обърната главата, са изпънати, а ръката и крака от другата страна на тялото са сгънати. Индивидът заема често тази поза на тялото до 240^тия ден и се предполага, че по този начин ръката и крака попадат в полезрението му.

Ø  След 220^тия ден 70-80% от времето на сън индивидът се намира в състояние на сън с бързи движения на очите (“парадоксален сън”), съчетан с дихателни движения.

Ø  В 9^тия месец у детето се развива обонянието.

ЕМОЦИОНАЛНА БЛИЗОСТ И ВЗАИМОВРЪЗКА С БЕБЕТО ДО НЕГОВОТО РАЖДАНЕ.

Как се осъществява контакта?

И така, ние научихме накратко за вътреутробното развитие на детето. Именно на основата на тези знания се градят различните теории за общуване с детето преди неговото раждане.

Някои от бъдещите майки се отнасят много скептично към общуването с детето. Други пък се стараят всеки ден да говорят на детето, опитвайки се да се научат да го разбират. Кой е прав? Отговор на този въпрос можете да дадете единствено вие.

Фактите показват, че при изменение на психичното или емоционалното състояние на майката в нейната кръв се натрупват едни или други биологичноактвни вещества. А доколкото плода и майката са едно цяло, то всяко изменение на състоянието на майката се предава и на детето - на неговото физическо или психическо състояние.

От тези факти следва и един основен извод: мислите, чувствата и преживяванията на бременната жена са мисли, чувства и преживявания на детето в утробата и! Чрез биохимичните реакции на майчиното тяло, реагиращо по определен начин на външния свят, плодът се „научава” да изпитва определени чувства и да изживява различни състояния. Така в гените се кодира основата на бъдещата личност. Майката се явява посредникът между външния по отношение на тялото свят и вътрешната подредба на възприемане на реалността. Така тя не само предава информация за света отвън, но и своите емоционални и ментални модели. По този начин детето се научава на цяла палитра от чувства и състояния като се започне от страха, несигурността, гнева, самосъжалението и се стигне до радостта, мира, любовта, състраданието, позитивната нагласа към живота, чувството за красота. Затова майката трябва да проявява особена бдителност по време на бременността за всички свои мисли, желания и чувства и да поддържа позитивно отношение към живота, да бъде това, което би искала да бъдат нейните деца. Взаимоотношенията на майката с нероденото й дете са особено силни. Няма друго такова време в живота, при което двама души да са така дълбоко свързани и да споделят всеки един миг от своя емоционален свят.

            Стимулите от външната среда са тези, които дават материала на първата опитност и реакцията идва според научения урок. Една майка, която преодолява трудностите с оптимизъм и една майка, обезпокоявана от страхове и притеснения, ще научат децата си на съвършено различни реакции. Така две деца с различна пренатална опитност ще покажат различни реакции на един и същ стиму л– едното с любопитство и смелост, другото с плач, разтърсващ нервната система.

Трябва да не се забравя, че таткото също има шанс да се запознае със своето дете още преди раждането му. Детето слуша гласа на баща си, възприема емоциите, идващи от общуването между неговите родители.

ДУХОВНИЯТ АСПЕКТ НА БРЕМЕННОСТТА.

Ненаучната, езотерична гледна точка, ни дава възможност да погледнем на ДУХОВНИЯТ АСПЕКТ НА БРЕМЕННОСТТА. Древните предания и легенди разказват, че родителите са тези, които привличат своето дете - определени същества, души -  да се родят в техните семейства. Това не е случаен процес. В древността, в определени дни от годината, се е извършвала хиерогамия - свещен съюз между върховната жрица и царят - жрец, астрологически се определял подходящия ден и час, в който небесните сили ще дадат благотворните си влияния. Детето, заченато по време на ритуала, се е считало за дете на бога. Подобни ритуали можем да открием в почти всички древни култури по света – Египет, Индия, древна Тракия, Елада и много други.

Преди да направи избор на бъдещото си семейство, душата търси този тип вибрация, която най - добре да отговаря на същността й. Най-голямо влияние оказва избора на майката. Някои източници твърдят, че невъплътената душа витае две години около нея преди да се убеди, че това е избраницата. Според древните езотерични учения бременността е най-важния период за формирането на бъдещото същество, времето за неговото оформяне като личност, дори характер. Всичко зависи от мислите и чувствата, които преминават през нея. Силата на жената се състои в способността й да трансформира негативните тенденции чрез личностната си трансформация, чрез съзнателното й свързване с духовните светове. Да даде нов живот на света – това е най-важната мисия на женското начало. Тя започва със сътворяването на едно ново същество, с въплътяването на една душа, слизаща на Земята да донесе нещо ново на нея. Какъв ще бъде новия човек, новата личност, зависи много от това, което майката ще вложи в него. Истинската роля на жената е духовна. Митът за Дева Мария не е просто мит, а отглас от древното знание, което някога е съществувало на Земята. Ведическите източници твърдят, че душата влиза в тялото около четвъртия месец от бременността. Дали това е така не знаем, но е факт, че горе-долу по това време тялото на ембриона вече е преминало през всичките животински стадий на вътреутробното развитие е вече е приело човешка форма ...

БЕБЕТО Е ВЕЧЕ ФАКТ

Всички тревоги като че ли са вече зад гърба ви ... Неочаквано ви връхлита вълна от необяснима тревога, чувство на самота, сълзлива сте, лесно се разстройвате, агресивна сте, всичко, което правите ви се струва еднообразно и досадно, преследва ви мисълта, че целият ви живот се ограничава с цикъла  хранене/приспиване, хранене/приспиване ...

Питате се: “КАКВО СТАВА С МЕН !!!???”

Известни са три вида постнатални (послеродови) разстройства:

- родилна тъга (''Maternity blues'', ''baby blues'')

- послеродова депресия

- постнатална (пуерперална) психоза

Главна характеристика: проявяват се до 6 седмици непосредствено след раждането.

Родилна тъга (''Maternity blues'', ''baby blues'') се появява през първата седмица след раждането при 50-80% от родилките. Симптомите, още през първия ден след раждането са чувство на изтощение, лоша концентрация, лека обърканост, дезориентация, липсата на енергия, потиснатост, тревожност, тъга, нервност, безсъние, загуба на апетит, емоционална лабилност и т.н (Krukman & Smith). Продължителност: рядко надхвърля повече от две седмици.

Постнатална (следродилна) депресия: среща се при около 10-20% от родилките. Началото е  до 3 месеца след раждането. Има по-удължен ход.

Постнаталната депресия се разпознава по следните групи симптоми:

-          соматични симптоми – отпадналост, главоболие, вцепененост, изтръпване на крайниците, болки в гърдите, сърцебиене, хипервентилация

-          психоемоционални състояния - чувство за безнадеждност, неспособност за справяне, свръхзагриженост за бебето, загуба на обичайните интереси, мисли за рискови поввведения, ''странни'' или чудати мисли

-          познавателни (когнитивни) промени - нарушения в паметта и мисловните процеси, трудна концентрация и съсредоточаване, разсеяност

-          поведенчески реакции - панически атаки, враждебност, крайни реакции, фобийни страхове, халюцинации, кошмари, силна вина, липса на чувства към бебето или прекомерна ангажираност с него, усещания за ”вън от контрол” (Krukman & Smith )

Личностови фактори, предразполагащи към отключване на депресия или депресивни състояния са ниска себеоценка, ниска степен на себеудовлетвореност, повишено тегло.

Бременността, раждането и следродилният период са свързани с криза за майката, тъй като изискват дълбоки промени и пренагласа в цялостното й функциониране.

            И мъжете с послеродова депресия?!

Всеки десети баща страда от послеродова депресия.

В много случаи първите симптоми се изявяват в нарушения в сексуалното общуване , понижено либидо, неудовлетвореност от интимните контакти, нарушена еректилна функция, преждевременна еякулация.

Причини за послеродова депресия при мъжете са недостигът на сън, новите задължения (напр. необходимостта на съпруга да бъде около родилката  да я подкрепя).

Често признаците на депресия при мъжете се игнорират от обкръжаващите.

Бебета на депресирани майки

Показват повече нежелание, безпомощност и се изразяват гласно по-малко

Имат по-високи нива на кръвно налягане, снижен тонус, по-изразено забавяне в развитието до 12 месечна възраст (Field, 2005)

Майчината депресия през първите 2 години от детския живот е най-ясния предвестник за продукция на кортизол при достигане на 7 годишна възраст (Ashman, et al., 2002)

... ДОРИ И ПРЕДИ РАЖДАНЕТО:

Майки, които са имали по-малко емоционална подкрепа по време на бременносттта е по-вероятно да развият последродова депресия (Nielsen, et, 2000)

Забелязано е, че докосват бебетата си по-малко на втория ден след раждането (Ferber, 2004)

Обръщането на внимание по време на бременността предпазват и майката, и детето.

Майчиното поведение моделира съответно поведение у детето. Така, когато

-          майката е на разположение, емоционална, възприемчива и ефективна - детето се офрмира като сигурно;

-          майката  е дистантна и отхвърляща - детето е с избягващо поведение

-          майката не винаги на разположение - детето се формира с тревожно и амбивалентно поведение

-          майката е с конфликтно поведение, - детето е дезорганизирано.

           

John Bowlby (1907 – 1990)             Теория на привързването

Привързването е емоционален тонус възникващ и съществуващ между детето и този, който се грижи за него. Изразява се в това, че детето търси и иска да бъде близо до тази личност. Подходящите привързаности в детството играят важна роля за личностовите способности за осъществяване на контакти по-късно в живота. Те са необходими за здравословното развитие. Привързване се появява, когато е налице топло, интимно и продължително общуване на детето с майката, при което и детето и майката изпитват удоволствие.

Категории привързване при деца и възрастни

Деца                                                    Възрастни                            

- сигурни                                          - свободни/автономни

- отбягващи                                      - отхвърлящи

- амбивалентни                                - претоварени

- дезорганизирани                           - несигурни

Привързване и интимност при възрастни:

Привързаността към родителите прогнозира способността за интимност при възрастния индивид;

Привързаността към връстници прогнозира способността на възрастния индивид за справяне с конфликти;

Нестабилното привързване корелира с тревожност и разстройства в настроението в зряла възраст;

Тревожни/съпротивляващи се и избягващи стилове на привързване са асоциирани с развитие на депресия;

Отбягващия стил води до депресия основана на чувство на отчуждение

Тревожния стил води до депресия основана на интернализирано чувство за безпомощност и съмнение.

КАК ДА СЕ СПРАВИТЕ?

Може ли бременната жена да се избави от емоционални сривове и да усети спокойствие по време на бременнст? Да, ако бъдещата майка съблюдава простите правила на емоционалното здраве.

По време на бременността жената е духовният учител на своето дете, утробата й е неговия първи свят, входа към земния живот, тук то започва своята адаптация към специфичните вибрации на Земята. Едва ли една тревожна майка би се справила лесно с тази огромна задача. Емоционалната стабилизация, баланс и хармония на бременната жена е изключително важна. Душата се храни с красота. Установено е, че по време на занимяния с танцуване, пеене, рисуване започва самото общуването с детето. С израза на творчеството бъдещата майка се учи да изразява своята любов към малкото още преди неговото раждане.

ВАЖНО: деветте месеца на бременност представляват не просто физиологичен процес, а отговорност за целия последващ живот на бъдещия човек! Ако желаете да заложите талант, воля, интелект, вътрешна хармония и решителност у детето си, е нужно да положите известна работа по собствения си психоемоционален живот - да се обучите в умението да наблюдавате и трансформирате чувствата си, да избирате съзнателно мислите си, да упражнявате по най-качествен начин свободната си воля и спокойна решителност! Общуването с детето до неговото раждане е необходима както на него, така и на неговите родители - вие. По този начин то получава нови стимули за своето развитие, а най-главното – то получава ласки, топлина и грижата на бъдещите си родители. Затова не е необходимо и не е задължително да пеете песни или да разказвате приказки и стихотворения - просто мислете за детето и възприемайте своята бременност положително.

Няколко правила които ще  помогнат в справянето с емоционалния дисбаланс:

- приемете факта, че физическите и емоционални изменения са неизбежна част от бременността

- разберете, че това е само временен етап, който ще продължи само няколко месеца и ще приключи скоро след раждането на детето

- бъдете осведомени: всеки триместър от бременността носи нови изменения

- полагайте грижи: бременната жена е отговорна за появата на новия живот. Грижата за себе си означава грижа за детето.

- водете диалог, общувайте: бремнната жена трябва да бъде открита. Не задържайте в себе си страха и безпокойството - това само ще увеличи вътрешното напрежение.

- осигурете си време за покой: измененията свързани с бременността могат да доведат до понижаване на енергията и бърза умора. Необходимо е да намалите темповете, да пренаредите приоритетите в работата си и да дадете на себе си по-дълга почивка.

- осигурете си развлечения: емоционалното напрежение и негативните емоции могат да бъдат преборени като се занимавате с приятни неща или с любимо хоби

- физически упражнения: заниманието със спорт и фитнес ще помогнат да подобрите както физическото така и емоционалното си здраве.

ГРИЖЕТЕ СЕ ЗА СЕБЕ СИ:

Хигиена на съня

Релаксация

Смейте сеJ

- Бъдете щастливи, бъдете радостни, учете детето си на хормоните на радостта и любовта. –

- Отделяйте си време за „радостен душ” през деня: ако имате музика, която ви носи радост, пускайте си я през деня и си представяйте как обливате детето си със светлина и любов.

- Избягвайте по възможност негативните преживявания

- Научете се да се справяте със стреса и да трансформирате негативните чувства в позитивни.

- Бъдете особено бдителни за вътрешния си диалог, осъзнавайте до какви мисли и чувства ви води той и ако трябва – променете го.

- Подбирайте музиката, която слушате, филмите, които гледате, хората, с които се срещате, местата, на които ходите, дори и цветовете на дрехите, с които се обличате.

При затруднения да се справите сами потърсете помощ и се обърнете към психолог/психотерапевт - консултациите водят до намаляване на тревожността, овладяване на умения за справяне със стреса, трансформиране на тревогите и страховете, свързани с бременността и раждането, повишаване на самооценката, емоционално съзряване и разширяване съзнанието на бременната.

Автор: Мариета Игаренска

Източници на информация:

Арден, Д., семинар «Brajn based therapy”, София  2010

Маджаров Г., лекции «Психология на развитието», ВТУ «Св. Св. Кирил  и Методий»

http://en.wikipedia.org/wiki/Pre-_and_perinatal_psychology

http://birthpsychology.com/person/david-b-chamberlain

http://www.beinsadouno.com/

http://blog.9m-bg.com/?p=136

Полезна литература:

"Азбука на детската психология", Сергей Степанов, изд. Гарант-21, 2004

"3 грешки на нашите родители", д-р Андрей Курпатов, изд. Интервал, 2008

"Щастието на вашето дете", д-р Андрей Курпатов, изд. Интервал, 2009

"Всичко е език", Франсоаз Долто, изд. Колибри

ПРИ СТРЕС ИНЕВРОТИЗЪМ: ПСИХОТЕРАПИЯ ... И ОЩЕ НЕЩО

ПРИ СТРЕС И НЕВРОТИЗЪМ: ПСИХОТЕРАПИЯ ... И ОЩЕ НЕЩО

Мариета Игаренска

психотерапевт

клиничен психолог

Участие във „Фестивал на здравето”, йога клуб „Амрита”, Пловдив, 15 май 2011

“Визията ти ще се проясни, когато се вгледаш в сърцето си.
Който гледа навън - сънува …
Който се вглежда навътре, се пробуждa.”

                                                                                              HКарл Г.  Юнг

         Всички сме чували израза "По-голямо богатство от здравето няма". Наясно ли сме ние, като зрели и съзнателни хора, какво всъщност означава това?

         Много хора считат, че живота им, включително и здравето, е резултат, следствие на някакви външни причини. Друга част считат, че те са движещия фактор за подредбата на живота им. Истината всъщност е някъде по средата.

         Да си здрав е отговорност. Всяка болест е временно състояние, отклонение от здравото състояние, което като цяло ни е дадено от Природата, Вселената. Много хора намират пристан”” в болестта с бягството си в нея, снемане на отговорностите, по-лесен (макар и недостатъчен) начин за справяне във финансов план. В същото време болестта „показва” истината за човека. Тя е крайната фаза на проявление (в чисто физически план) на различни процеси, започнали някъде назад във времето с чувства, с които човек не е успял да се справи. За да оздравее му се налага да погледне с ясно съзнание за искреност на различни аспекти от своята личност: какво му пречи да живее добре, от какво е недоволен, какво го спира да дава и получава обич, от какво го е страх. Болестта дава шанс да ги осъзнае, приеме, интегрира и да продължи напред.

         Болестта е променено състояние за здравото по начало тяло. Живите организми  функционират в едно балансирано състояние наречено хомеостаза. Разбалансирането е стрес: при промяна в условията в организма се поражда напрежение, дисбаланс, до момента, в който системата се успокои, възстанови се хомеостазата и се върне към състоянието на равновесие, но при променени условия. Или образно казано: изкачено е едно стъпало нагоре в процеса на развитие. Стресът е преодолян, организмът се е адаптирал към новите условия. В днешното забързано технологично време хората са изправени пред необходимостта  да се справят с множество отговорности, попадат в ситуации, за които не са подготвени, функционират при необичайни понякога условия. Това ги изважда от равновесие и се налага да се адаптират към нов начин на живот.

         СТРЕС. НЕВРОТИЗЪM.

         Според дефиницията на „Психиатричен клиничен речник”, Йордан Стоименов и Иван Рачев, изд. София 1994:

HСтресH (от англ. stress - напрежение) - "състояние на напрежение на организма, възникващо у човека при действието на необичайни и/или патологични дразнители и проявяващо се с адаптационен синдром; трерминът стрес за пръв път е въведен в патологията от канадския учен H. Selye в 1936 г. При много експерименти с различни лабораторни животни Selye е установил, че разнообразни въздействия, предизвикващи патологични процеси (интоксикации, инфекции, травми, изгаряния и др.), водят до възникване в организма на изменения, които до известна степен са еднотипни; тези неспецифични изменения той означава като стрес, а дразнителите, които ги предизвикват - като стресори. Учението за стреса е оказало влияние върху съвременната теория и практика в психиатрията".

         Стресът е необходим в процеса на еволюцията. За да има движение напред, развитие, прогрес, е необходимо разклащане на баланса, излизане от равновесието, необходимо е известо напрежение, недоволство, за да се променят нещата. Стресът не е нещо, което трябва да се избягва: пълната липса на стрес означава смърт. Сам по себе си стресът има защитни и адаптивни функции (принципа „бий се или бягай” при праисторическия човек). Посредством интензивен стрес организмът и психиката на човек реагират на измененията на околната среда, още повече ако те застрашават индивида. В тези ситуации стресовото преживяване мобилизира в максимална степен индивидуалните способности за реакция и преодоляване на промяната. След съответно напрежение идва момент на отпускане и удовлетворение. До следващата ситуация на стрес, в  която  цикълът се повтаря.  Продължителното пребиваване в състояние на стрес (хроничен стрес) БЕЗ наличие на момент на отпускане води до изчерпване личностовия и оттам - физически ресурс и се стига до състояние на  дистрес. Т.е. вместо здрава адаптация, изкачване нагоре по стълбичката и развитие, прогрес, човек започва да слиза надолу, тръгва към регрес.

Стресът не е просто нервно напрежение. Негов конструкт често са интензивни емоционални и дори физиологични преживявания. Много често в адаптацията към новите условия човек пречи сам на себе си. Говори се за емоционален стрес (от лат. emotio - чувство, emoveo - отмествам, размествам): стрес, развиващ се в резултат на емоционална възбуда." Тук имат значение емоциите, чувствата, които човек изпитва в определени стресови за него ситуации.

         Състоянието на хроничен стрес е обратимо при положение, че се вземат мерки навреме, извърши се съответна промяна.

         „Единственото постоянно нещо е промяната”

                                                                                                       (неизв. авт.)

         Каква може да е тази промяна?

         Обикновено в ситуации на затруднение има три стратегии за справяне:

    бягство от ситуацията

    опит да се промени нещо вътре в ситуацията

    промяна на отношението към ситуацията

         Първите две са по-лесни, понякога необходими и често - разумни. Най-трудна е последната стратегия, но тя е най-работеща, най-полезна и адаптивна за развитието на личността. А е и нещо, което винаги е под нейн контрол. Дали човекът в затруднение ще осъществи промяната сам, дали с помощта на специалист-терапевт, е въпрос на съзнателен избор и най-вече – на зрялост.

         Има хора с невротичен характер - незрели в емоционален, социален, житейски аспект индивиди, с недостатъчна гъвкавост в поведението, затрудняващи се да оценят съответно субективната и обективната реалност, да поддържат баланса между тях, неспособни да се адаптират и да приемат промяната. Всичко това са предпоставки за създаване на вътрешно генериран и акумулиран стрес и/или дистрес. (HНевротизъмH е термин, употребяван от Ханс Айзенк за означаване на тревожността и емоционалната нестабилност). Такива хора с поведението и начина си на мислене формират невротичния характер, който е почва за развитие на клиничното състояние невроза:

HНеврозаH (neurosis) (от гр. neuron - неврон) - "група функционални заболявания на висшата нервна дейност, дължащи се на остри и хронични психотравми, които имат психогенна динамика, не протичат с качествени промени на психичната дейност и чийто основен терапевтичен метод е психотерапията."

         Във физиологичен план неврозите възникват чрез пренапрежение на възбудния или потискащия процес, в резултат на тяхната бърза смяна, съотв. "трудна среща" ("сблъскване"). Тяхната симптоматика е многообразна, динамична, обратима. Понятието невроза е въведено от английския лекар Кълън (Cullen) в 1776 г. За клиничното разграничаване на неврозите са предложени много класификации. Като група от Hфункционални психични разстройстваH най-добре очертани неврози са неврастенията, хистерията, страховата (фобийните разстройства) и натрапливата невроза, HHтревожните състоянияHH (паническо разстройствоH); личностовите разстройства. За възникването на неврозите освен психогенният от значение е и соматогенният фактор, както и типът Hнервна системаH.  Най-лесно се невротизират хора със слаб тип нервна система, след тях - със силен, но неуравновесен, а най-трудно - хора със силни типове нервна система (сангвиничен и флегматичен темперамент). Хората с худовествен темперамент  при невротизиране обикновено развиват хистерия, а тези с мислителен темперамент - натраплива невроза, докато средният човешки тип дава най-често неврастенна невроза.

         ПСИХОТЕРАПИЯ

         HПсихотерапиятаH е методично прилагане на определени психологически техники за възстановяване на афективното (емоционалното) равновесие на личността. Полето на психотерапията е много обширно, като се започне от характерологичните разстройства и HHневрозитеHH и се стигне до психосоматичните заболявания и дори до HHпсихозитеHH. Всички психотерапевтични методи основаващи се на общуването установено между терапевта и клиента, имат идентични цели — разгръщане личностния потенциал и по-добро социално функциониране.

         Думата психотерапия идва от древногръцките думи ψυχή (психе), означаваща дъх, дух или душа и θεραπεία (терапея), лечение. Нейната употреба за първи път е отбелязана около 1890. Дефинира се като облекчаване на страданието на един човек от друг използвайки подход, основан на конкретна теория или парадигма.

         Има различни и много психотерапевтични подходи или школи. Няколко главни широко приложими системи са психоаналитична, HHкогнитивно-поведенческаHH, психодинамична, екзистенциална, хуманистична, краткотрайна, системна, трансперсонална. Развитието на нови и хибридни подходи продължава около голямо разнообразие от теоретични основи. В практиката си терапевтите обикновено използват няколко подхода като се съобразяват с нуждите на клиента.

         Голяма част от хората приемат, че други хора или злополучни обстоятелства са пряко отговорни за неприятния начин, по който те се чувстват. Например, много често можем да чуем коментари като: „Той толкова ме ядоса!” или „Тя наистина ме прави да изглеждам глупак!”. Тези заключения допускат, че другият човек е причина за преживяването на различните негативни чувства. Ако това беше истина, логично можем да заключим, че всеки човек в подобна ситуация би изпитвал същите емоции – факт, който не е доказан в случая. Нека вземем например трима говорители, които правят едно и също изказване пред аудитория, което е еднакво добре прието от публиката, и да видим как те биха могли да възприемат нещата. Първият говорител забелязва аплодисментите и му е приятно, че се е представил добре; вторият – може да се почувства потиснат, защото може да си мисли, че публиката е ръкопляскала само от учтивост, а всъщност хората са били отегчени; третият – може да се почувства ядосан, тъй като е вложил доста усилия в подготовката на изказването си и мисли, че публиката не го оценява достатъчно.

         От този пример става ясно, че едно и също събитие може да доведе до различен вид емоции, зависещи от това как събитието се интерпретира и оценява. Следователно: не събитията предизвикват негативните чувства, а начинът, по който тези събития се оценяват. На този принцип, който е изведен от известните думи на философа Епиктетус (І в. от н.е.): „Хората са разтревожени не от нещата, а от вижданията, които имат за тях.”, се опира Hкогнитивно-поведенческата терапияH (КПТ).

         В когнитивно-поведенческата терапия (КПТ) се поддържа идеята, че интерпретирането на нашия житейски опит се базира до голяма степен върху хипотези и вярвания, отколкото върху фактите и тяхната достоверност. Думата „когнитивен” – познание, мислене от лат. – се отнася до начините, по които хората правят преценки, взимат решения и правилно (или грешно) интерпретират своите действия и тези на другите. В този смисъл, когато хората поддържат нереалистични и негативни вярвания за себе си или за житейския си опит и ако това негативно мислене е крайно и упорито, то може да доведе до емоционално разстройство. Например депресията може да бъде вероятен резултат от ирационални вярвания на клиента като това, че животът му е тотално безсмислен, а самият той – безполезен. Клиентът трябва да постоянства в отхвърлянето на негативното мислене и упорито да се държи по начин, който опровергава това мислене, преди да е настъпила значителна промяна в емоционалното му състояние.

         Когитивно-поведенческата психотерапия поставя във фокуса на вниманието водещата роля на мисленето, знанието, и на поведението, т.е. какво правим с това знание. Целта е човек да се научи да идентифицира и поправя маладаптивните когниции, оценки, HHубежденияHH и реакции с цел повлияване върху разрушителните, негативни емоции и проблемно (дисфункционално) поведение.  В крайна сметка начинът, по който мислим определя до голяма степен това дали ще успеем да се радваме на живота, дори и дали ще оцелеем. Ако нашето мислене е целенасочено и ясно, ние ще сме в състояние да постигнем тези неща, но ако то е „заплетено” в изкривени символични смисли, нелогични разсъждения и погрешни интерпретации, ние на практика ставаме „глухи” и „слепи” за заобикалящата ни реалност: не сме наясно къде отиваме и какво правим, преценяваме неправилно не успяваме да общуваме, нараняваме себе си и другите.

         През последните години все повече се увеличават познанията и разбирането за проблемите на мисленето, подпомагащи изясняването на психологическите трудности, което се прилага към широк обхват от психични разстройства като депресия, тревожност, паника, манио-депресивни разстройства, анорексия и булимия.

         Когато клиентите търсят консултиране относно емоционалните си проблеми, това, което се наблюдава като типично за тях е, че описват проблемите си в понятията на техните чувства или от гледна точка на ситуациите, с които те не могат да се справят. Например един тревожен клиент може да опише колко паникьосан се чувства и колко трудно открива начин да се справи със социалните ситуации. Хората рядко идват за консултиране, оплаквайки се от своето мислене, макар че тяхното себеразрушително мислене често е основната причина за техните трудности.

         ДУАЛНОСТТА НА АЗ-а

         Кой всъщност е нашият истински Аз? Този, сътворен от нашия ум, нашето съзнание, или онзи, когото понякога долавяме дълбоко в нашето Разумно тяло?

         Ние, съвременните човеци, сме мислещи същества. Еволюцията ни е дарила с едно ляво, доста развито мозъчно полукълбо, чиято задача е да мисли праволинейно и логично. И едно дясно – да мисли мозаечно, аналогово, да изпитва емоции, да твори. Задача на нашето мислещо ляво полукълбо е да разбира и осъзнава емоциите, които ни вълнуват и връхлитат, чрез него да се научим как да ги контролираме, управляваме и интегрираме. Но освен това да мисли разумно, т.е. да имаме полза от нашите мисли и действия, да живеем така, че да се чувстваме добре и удовлетворени - ние и хората около нас.

         Голяма част от начинът ни на мислене е формиран в детството, много често живеем с погрешно заучени механизми, когнитивни схеми, ригидни и консервативни нагласи, които спъват функционирането при належаща промяна. Такива дезадаптивни когнитивни схеми и стратегии за справяне чрез избягване, прекалено търсене на сигурност, стремеж към ясни и точни правила, към контрол върху ситуациите, генерират състояние на постоянен вътрешен физиологичен стрес, преживявания на негативни емоции на страх, вина, гняв, ярост, тъга, безпомощност, несигурност и др.п.

         Начинът ни на мислене, утвърден във времето, определя как възприемаме нещата – позитивно или негативно. Например какво ще види всеки от нас в една чаша с вода: наполовина пъла или наполовина празна е тя? Вижда се водата или се вижда празнотата? Към какво насочваме и задържаме вниманието си? Това определя и как ще използваме тази чаша. Този, който вижда вода в нея може да реши да я изпие. Или да полее цвете и да пие роса сутрин от него. Различни възможности. Друг, който вижда недостатъчно вода и полупразна чаша  всъщност не вижда възможности, а недостиг, прегради, трудности. Този пример илюстрира  двете противоположни нагласи: оптимистична или песимистична, които се свързват с преживяването на положителни или отрицателни емоции и настроения.

         Предизвикателство е да осъзнаем силата на позитивната мисъл, която е свързана с генериране емоции на радост, любов и благодарност, както и да преодолеем силата на отрицателните мисли, генериращи емоции на страх, вина, срам. Емоциите за важен елемент в еволюционното ни развитие като разумни същества. Освен това те задвижват сложни и жизнено важни биохимични механизми. Напр. съществуването на психосоматичните болести, чийто корен е в неправилното мисловно интерпретиране на различни соматични (телесни) симптоми и възприемането им като истинска болест. Като резултат се генерират отрицателни емоции, високо ниво на тревожност, и рано или късно се стига до истинска болест в тялото. Щом това се случва в едната (в отрицателната) посока, можем ли да си предстаим какво благоденствие бихме постигнали, когато се научим да включваме огромния потенциал на нашия мозък в това да генерира положителни мисли! Последствията от това накъде насочваме нашата мисъл, и какви емоции генерираме се отразяват на нашето физическо тяло чрез състоянията на здраве или болест.

         А дали този механизъм би могъл да ни разкрие и способността на човек да се самолекува? Кой знае?:)

         Хитрият момент, е че ума ни казва какво искаме, но всъщност тялото ни усеща какво е полезно за нас. Наскоро пациент, който лекува хероинова зависимост сподели, че след около двумесечен чист от дрога период, е взел няколко кристалчета метаамфетамини. Каза, че е любопитен по природа и в един момент решил да пробва, от любопитство, какво ще е да вземе метаамфетамини. И то при положение, че има неприятен опит с тях - не се чувства добре, трепери, като болен е. След като взел, усещането било като след изпиване на 10-20 кафета. И сега: интригуващия момент е накъде е правилно да се насочи това негово любопитство – да послуша ума, който му казва да експериментира понеже си е любопитен по природа, или да послуша тялото, което «помни» и му казва, че не е ОК с това вещество, зле му е. И още нещо: какво пречи на този човек да насочи любопитство си към нещо градивно и да изследва как би се чувствал, ако НЕ вземе? Отговора е: навика, създаден с поведението и запечатан в ума.

         Т.е имаме качества, способности. Въпрос на осъзнат избор е в каква насока ще ги впрегнем и то така, че да са ни полезни, да се чувстваме доволни и щастливи с това, което правим. И критерия за това много често е именно нашето тяло, а не това, което ни казва нашия ум (знаем че често, когато човек е притеснен му се «стяга гърлото», боли го в областта на слънчевия сплит).

         При изследвания на мозъкът се стига до извода, че този ни орган е „тотален егоист”, който потиска останалата част от тялото. В търсене на стратегии за намаляване на стреса, учените разкриват триковете, с които "главният ни компютър" ни прилъгва, например да изоставим диета, пише "HHДойче велеHH". Заради енергията тялото и мозъкът са в постоянен конфликт. Мисловният ни орган настоява да получи необходимото количество енергия, дори това да е за сметка на другите органи и тяхното здраве. След катастрофи, при които хора са били на прага на гладна смърт, учени са установили, че мозъкът на отслабналите почти до скелети пострадали не е загубил тегло, въпреки че другите им органи са се смалили, а самите те са били само кожа и кости. Стресът сам по себе си не е нашият основен проблем: проблем е натрупването на хроничния психо-социален стрес. Това натрупване води при различните хора или до надебеляване, или до отслабване, или до депресия. Изясняването на механизма на хроничния психо-социален стрес и ролята на мозъка като орган, сякаш дава отговор на два от основните проблеми на съвременното консуматорско общество: първо - дебелеене или слабеене и второ - депресия. (Ето защо хората с наднормено тегло трябва да осмислят своите чувства. Продължителните конфликти също влияят зле и допринасят за дебелеене или изпадане в депресия. Същото важи и за самотата.) Ако овладяването на стреса и справянето с него е успешно, шансовете за естествено намаляване на теглото са много големи.  Основната причина за конфликта между мозъка и тялото е заложена още от времето, когато бързината на мисълта е означавала да живееш. А тази бързина се дължи на постоянно снабдявания с енергия мозък.  В днешното общество това никак не е нужно, но мозъкът продължава да работи по същия начин, независимо, че тялото отдавна получава предостатъчно количество храна.

         Никой не ни учи каква е нашата истинска същност. Придобиваме умения за оцеляване, справяне във външния свят. Този свят обаче е продукт на нашия неуморим и егоистичен ум. Всъщност сме на етап, в който ума страда от собствената си изобретателност. Статия от интернет съобщава: „Интернет променял мозъка ни”. Всички компютри, таблети, смартфони, социални мрежи, които дават все по-разнообразни възможности за достъп до информация, формирали т.нар. човек мултифункционал. Претоварването с информация, докато сърфираме в интернет, променя мисловните процеси. Сърфиращите в интернет днес са адаптират към бързо търсене, обработка и синтезиране на информация. Ако по едно и също време чатите с някого, гледате видео в „Ютюб”, слушате музика и общувате във „Фейсбук”, определено вече сте потребител-мултифункционал. Според учените безкрайният поток от информация оказва пагубно влияние на човешкия мозък, така както излишъкът от мазнини или захар действа на тялото. Специалистите бият тревога и препоръчват „технодиета”. Според последни изследвания, със своите способности да отвличат вниманието, смартфоните и социалните мрежи нарушават процесите на дълготрайна памет и умствено развитие. Звучи парадоксално, но точно тези, които постоянно четат информация и гледат видео в интернет, често се „излагат” по въпроси от различни области. Мозъкът на такива хора възприема огромни потоци информация, без въобще да я филтрира. В повечето случаи времето, прекарано в интернет не увеличава кръгозора на сърфиращите и не им носи полезни знания. Също така кариерата им върви лошо, заради загубеното време.

        

         ПЕРСПЕКТИВАТА.

         ОТ СТРЕС И НЕВРОТИЗЪМ КЪМ ЕВОЛЮЦИЯ: ДА НАСОЧИМ ПОГЛЕД НАВЪТРЕ.

         ДОБРЕ, ще каже някой. Човек се излекува, например чрез психотерапия, приеме промяната, адаптира се, функционира добре във външния свят. И ПОСЛЕ КАКВО? Към нови материални успехи ли ще се стреми? Докога? Докъде?

“Визията ти ще се проясни, когато се вгледаш в сърцето си.
Който гледа навън - сънува …
Който се вглежда навътре, се пробуждa.”

                                                                                              Карл Г.  Юнг

        

         Благодарение на две способности (според Платон) - учене и движение - оцеляваме и се развиваме еволюционно. Добавяме още една: любопитството, или това е стремежа към любознателност, откривателство, изучаване на нови неща, включително и себепознание.

         Еволюцията предстои да увеличи необичайните човешки способности (телепатия, телекенеза и др.под.), в които участва и нашия мозък. Все пак той е важен орган в нашето развитие и като разумни същества от нас зависи в каква посока ще го включим, така че да работи за прогреса и добруването ни! Доказано е, че използваме едва 10% от  капацитета на нашия мозък. Доказана е и способността му да се променя чрез създаване на нови невронни пътища. Този процес се обозначава с понятието „невропластичност”.

         HНевропластичностH е понятие, с което се описват промените в мозъка насъпващи в резултат на преживявания (личен опит) и учене. Свързва се с името на HDonald HebbH (1904-1980), канадски психолог и невропсихолог: той занесъл лабораторни плъхове вкъщи,  с които си играели децата му. Върнати обратно в лабораторията тези плъхове учели по-бързо в сравнение с плъховете затворени в клетки. Освен това те развили по-големи и по-тежки мозъци. Невропластичността е доказана и при хора: т.напр. лондонските таксиметрови шофьори имат по-голям размер на десен постериорен хипокамп (частта от мозъка, която е свързана с пространствената ориентация, разчитането на карти): колкото повече работят, толкова повече се увеличава техия хипокамп. Съществува и направление в психотерапията, основаващо се на опознаване и контролиране функциите в мозъка, наречено H„Мозъчно основана терапия”H (HBrain based therapyH).

         Досега Човешката еволюция е разказ за развитието и увеличената сложност на мозъчната кора (кортекс) и мозъкът “изпълнител” – Изпълнителния Контролен Център. Никой не е наясно обаче какво се случва с останалите части на мозъка, разположени под кората, до които нямаме съзнателен допир, и които еволюционно са по-стари.

         Човекът, човешкото тяло е мембрана, мост, между външния свят на преобладаващото ляво полукълбо, на причнно-следствените връзки, Егото, мислите, реализацията, материализма, стремежа към повече консумация (UUкойто е незадоволим!U) и вътрешния свят – на преобладаващо дясно полукълбо, мозаечно-аналоговото мислене, времето без мисли, внимание насочено навътре, връзката с Разума, Вселената:

         Във външния свят се реализираме като личности - осмисляме на съзнателно ниво нашите емоции, тяхното отработване, приемане, осъзнаване и контролирано насочване, преодоляваме емоции като страх, вина, срам, които водят до състояние на свиване и регрес; свързваме се по съответен начин с другите (не можеш да правиш медитация и в същото време да игнорираш близките си, да не ходиш на работа, и т.н.). За постигането на това състояние на помощ идва психотерапията.

         Във вътрешния свят на всеобхватно възприемане, без представа за време, оставаме насаме със себе си, можем да се себеизучаваме, да достигме и влезем в досег с онази Разумна Същност – нашето истинско Аз, и да открием състояние на безгранична радост, чиста любов и благодарност. Постигането на тези нива се осъществява чрез различни йога практики.

         Като съзнателни и съзидателни същества най-важната ни задача е да се погрижим да се чувстваме добре, свободни - от зависимости към хора, ситуации, предмети, вещества, свободни в избора си, устойчиви при промени, справящи се с трудности, осъзнати за отоговрностите и последствията от нашите действия.

         Овлядяването на различни умения и техники позволява балансирано функциониране и свободно преминаване между вън и вътре. Сгъстяването на времето - в смисъл на интензивното му осъзнаване, пребиваването ТУК и СЕГА чрез концентрацията и конкретната дейност (външна или вътрешна), създават постоянен мост между глава и тяло. Свързаността между глава (ум) и тяло е необходима на даден етап за постигане на нашата цялост. Способността за концентрация може да се насочи навътре към себе си и онзи необятен свят, за който дори и неподозираме, че носим. Ние сме едно необозримо богатство И всичко е вътре в нас! Стига само да отворим съзнанието си, да се съсредоточим от макрокосмоса извън нашето тяло към микрокосмоса навътре в това тяло. Очакват ни невероятни преживявания!

         Постепенно, чрез тези преживявания се стига до осъзнаване нашата истинска същност; до откриване, разбиране и осъзнаване силата от взаимното приемане;  чувствата на любов, радост и благодарност към всички и всичко (жива/нежива материя); открива се мъдрост за взаимосвързаността между нещата и живот на основа достатъчност с преодоляване на материализма.

         ПРАКТИЧЕСКА ЧАСТ: упражнения и техники

         Развиване способност за концентрация

         Тази способност е основна сред психичните функции. Бебето задържа вниманието си върху неща, които попадат в обсега му, интересни са, опознава ги и преминава към други. Така се развиват и затвърждават уменията за обхващане, концентрация, разпределяемост и превключваемост на вниманието. Така се учим, запаметяваме. Важно е към какво насочваме активното си внимание. Под активно внимание се има предвид съзнателното насочване и задържане на вниманието към нещо конкретно. От физиологична гледна точка основа на активното внимание е "участъкът на оптимална възбудимост в мозъчната кора". Техниката „Майндфулнес” – изпълване на съзнанието, се прилага и при натрапливости: осъществява се чрез фокусиране на вниманието върху, напр. стафида в устата, усещането на ключове в ръката, и осъзнаване на сигналите, идващи от едно сетиво (в случая - вкус, сетивност).         

         Дихателни техники

         Мъдрите източни текстове казват, че дишането е връзката между ума и тялото.

         При практикуване на дихателни техники се променя осъзнаването на тялото, на процесесите, които протичат в него. Събужда се усещането за вибриране на всички клетки *. Веднъж преживяно, това  усещане може да е постоянно – достатъчно е човек съзнателно да насочи активното си внимание към процеса. Придобило веднъж сетивен опит, тялото ни „знае и помни” на клетъчно ниво: и усещането, и емоцията свързана с това усещане. Всички знаем, че малките деца се учат да не пипат печката или котлона именно като им се позволи да се опарят веднъж. Различните дихателни техники имат различно действие. Освен при здрави хора, такива техники са подходящи и за хора с  психични болести. В тези случаи е много важно е да се съобразява специфичното действие на различните дихателни техники! Така напр. бързите, енергитизиращи  помагат при състояние на депресия; други са подходящи при  БАР (биполярно афективно разстройство). При психотични състояния се избягват дихателните и медитативни практики, тъй като е възможно да се интензифицира състоянието на психоза и да се навреди на болния.

         Осъзнаване на енергията

         Упражнение „Гъба”: вдишване и издишване, бавно, спокойно и равномерно, със затворени очи. Представете си, че тялото ви е огромна пореста гъба, отделяща вътрешната ви енергия от външната чрез вашата кожа. При всяко вдишване през порите на гъбата (порите на вашата кожа) нахлува чиста, златиста енергия. Нахлува навътре, към центъра на вашето тяло. При всяко издишване гъбата се свива, и през порите напуска тялото ви сива енергия.* По този начин сме в постоянен енергиен обмен със заобикалящата ни природа. Практикувайки упражнението съзнателно в скоро време човек ще забележи съществени промени.

         Заемане на поза „ездач” (семинар по чи гун на Академия Ханлин, с. Рибаица, 2011 г.). Мъжете захващат в дясната си длан палеца на лявата ръка, жените – обратно: в лява длан захваща палеца на дясната ръка. Очите се затварят. Вдишва се и се издишва в равномерен спокоен темп в продължение на 20 минути. Вниманието насочено навътре, осъзнаване на енергията.

         Практиката “Гледане на Слънцето” (методът на HХира Ратан МанекH): заема се удобна поза, на открито. Гледането в Слънцето става в „безопасното”  време, което е до един час след изгрев и до един час преди залез. Започва се с 10 секунди първоначално. Всеки ден времето се увеличава с по 10 секунди. Максималното време за гледане, до което се достига в практиката е 45 минути. След това се започва намаляване на времето за гледане в обратен ред докато се стигне до 15 минути на ден, всеки ден.

         Преди няколко дни, докато гледах Слънцето, се появиха облаци, които го скриваха и откриваха. Осъзнах, че то все си е там... ЯСНО, вътре в себе си разбрах, че моята същност е частица от това Слънце – ярко, вибриращо, вечно. И тази частица винаги е там, постоянно е тук. Всички мисли, напрягащи случки, събития, са като тези облаци, които се струпваха и заплашваха. А ТО осветяваше всичко отново. *

        

         Имайки това знание Човек вече свободно може да навлиза навътре в себе си, за да общува със своята душа, и да насочва енергията навън, във външния свят чрез способността си да се учи и да се движи.

         Каквото и да става: ДИШАШ И СЕ ДВИЖИШ.

         Дишаш и се движиш: двата основни компонента от перфектното перпетуум мобиле, наречено ЧОВЕК. Ако липсва единият от двата компонента, нещата спират, ЧОВЕКЪТ УМИРА.

         Дишаш и се Движиш: това е непрекъснат процес. Липсват качествени оценки, описания, ръководства, отговарящи на въпроси Как?, Защо?. Всъщност това е всичко - живота на ЧОВЕКА.

         Диханието съдържа движението.

         Диханието е същността.

         Движението е нейното проявление, формата (както и начин да достигнем до нея).

         И ТАКА: Каквото и да става - ДИШАШ И СЕ ДВИЖИШ. *

__________________

*         личен опит, бел.а.

Използвана литература:

1. H„Психиатричен клиничен речник”,H Йордан Стоименов и Иван Рачев, изд. София 1994

"Сееш мисъл и жънеш действие,

сееш действие и жънеш навик,

сееш навик и жънеш характер,

сееш характер и жънеш съдба. "

Уилям Текери

Из „Дневникът на една психоложка: моята  лична терапия и прозрения чрез другите”. м. и-н. , окт. 2012

12:30  часа

Осемнайсет годишното момиче се промуши, свило високата си фигура през вратата на кабинета й. Навън духаше силен есенен вятър, който завихряше листата по улицата в малки торнада. Дали от студа или от нещо друго, но цялото й същество излъчваше притеснение и страх.

- Здравей! – с поздрав седна то на дивана.

- Здравей! – отвърна тя. Момичето сваляше катовете дрехи, с които беше затрупало тялото си. „Като да се скрие от нещо” – мина през ума на психоложката. Изчисти съзнанието си от тази асоциация и се настрои на вълните на прякото възприятие. Мълчеше докато момичето се настани удобно и подреди мислите си.

- Започнах работа! – каза то. Виждаха се за четвърти път. А работата бе една от проблемните й области.

- Много съм притеснена ... – продължи и замълча.

- Какво усещаш, когато си притеснена? – зададе въпрос психоложката след известно време.

- Напрежение, в главата – отвърна клиентката.

- Какво ти минава през ум, когато усетиш това напрежение в главата? – продължи с въпросите.

- Няма да се справя! Има други момичета там, в тази агенция, колкото мен са. От сряда съм с тях, говорим си, обясняват ми всичко. И аз питам, но не схващам какво ми говорят всеки път! – говореше момичето. Гласът му ту притихваше, ту се извисяваше, изтънен от леко гневни нотки.

- Откъде знаеш, че няма да се справиш? – следващ въпрос.

- Това ми е за пети път да започвам работа! Четири пъти досега опитвах и изкарвах по два-три дена. Сега не искам да е така! – прозвуча доста решително накрая. Мълчеше, изправена пред думите, описващи картинката на личната й драма. Животът я „буташе”, отвътре й идваше да се втурне напред и да промени ситуацията, но не знаеше как. Поне не до този момент.

Разговорът вървеше бавно, но целенасочено. Психоложката виждаше затруднението на клиентката си, но не беше нейна работа да й го каже, още по-малко пък да даде „готовата рецепта” - съвет. Работата й се състоеше в това да бъде отражение, в което човек поглеждаше сам, за да открие и затрудненията си, и начините, за които бе готов, за да преодолее тези затруднения.

-         Проблема ми май е в това, че много бързам! – каза внезапно момичето.

-         Какво имаш предвид?

- Ами ... искам нещата да са лесни, да науча всичко за 2-3 дена. А знам, че е невъзможно! – стигнала до разбиране за себе си каза девойката.

Изправена пред проблясъка, в който видя несъответствието между своите очаквания и заобикалящата реалност, клиентката й вече имаше и отговора за поведението си занапред. За днес терапията приключи. Нямаше нужда от повече думи. Договориха час за следващата сесия. Освен, че си тръгна усмихната, с вече изправена висока стройна фигура, тя облече и само едно от трите якета, с които дойде.

Останала сама в кабинета, терапевтката добави още един човек към групата „ниска самооценка”. Тази група беше огромна! За пореден път виждаше как погрешно заучените мисловни схеми, дезадаптивни подходи на възпитание, семейните ролеви модели за подражание, дисхармонично изградени взаимоотношения със значимите авторитети, вкарваха хората в мрежа от нереалистични лични очаквания и представи за себе си, за другите, за света. Естествено, няма виновни: всеки постъпва съобразно разбирането и опитностите, които има. Както и всеки има правото да се стреми към състояние на радост и удовлетворение. 

Липсата на радост и преобладаването на емоции като гняв, вина, страх, мъка, както и различни промени на физическо и психическо ниво, наречени в много случаи болести с медицински диагнози и включени в медицински класификации, обикновено водеха хората в кабинета й. Там всеки започваше своето търсене - от мястото, на което се намираше в момента – и тя беше до него. Половината от терапията беше в самото решение да се отиде при психотерапевт. Останалата половина – в осъзнаването, в приемането, в готовността за промяна, в откриването на начини, за да се осъществи тази промяна.

Нямаше значение кой започваше пръв терапията. В повечето случаи това беше недоволния от ситуацията индивид. В крайна сметка постигнатата лична промяна водеше до промяна и в близкото обкръжение – разбира се, не винаги желана от всички участници. А клиентът продължаваше по пътя на живота си, достигнал до по-дълбоко разбиране за самия себе си, приел и простил ...